Дейвид Балдачи - Довършителката

Обзе ме паника, но само за кратко, защото в следващия миг тя спря да ме стиска и се отпусна. Не можех да повярвам, но ми се стори, че тя просто... ме прегръща. Приятелска, успокояваща прегръдка.

Размотах я от себе си и я подържах в ръце. Тя бе топла и допирът й беше приятен. Отидох до ръба на площадката и погледнах надолу. Разстоянието не беше малко, около трийсет метра. Погладих веригата, после се озърнах наоколо, за да се уверя, че никой не гледа. Не изпитвах и капка колебание, напротив – бях уверена, че тя няма да ме подведе. Това просто бе факт, макар че нямаше откъде да го знам.

Скочих.

Отначало полетях надолу, земята се приближаваше твърде бързо. Но някъде към половината път Дестин се стегна около мен и подметките ми докоснаха леко влажната пръст, почти без да оставят отпечатък. Докоснах веригата и усетих как брънките и леко се поместват в отговор.

Повдигнах ризата си и я скрих под нея. Поех си дълбоко дъх. По всичко изглеждаше, че няма скоро да се разделяме. В главата ми назряваше невероятна мисъл. Знаех, че не бива да го правя, но от друга страна, какво щеше да ме спре? Вече бях близо на петнайсет Сесии. Бях Женска. Независима, упорита, твърдоглава и може би още безброй други неща, за които не си давах сметка или не знаех правилните думи, за да ги опиша. Никога не бях притежавала нещо особено. Но ето че сега притежавах веригата. И трябваше да я използвам по предназначение.

Засилих се и затичах колкото ме държат краката. Дори с тежките работни ботуши се чувствах пъргава и лека. След двайсетина метра подскочих във въздуха и усетих как веригата ме обгръща здраво. Полетях нагоре – право нагоре, докато не приведох леко глава и рамене и тогава тялото ми зае хоризонтално положение. Продължих да се нося, прибрала крака и долепила длани край тялото си, като куршум, изстрелян от морта.

Издигнах се над гори и поля. Дишането ми беше учестено, косата ми се ветрееше назад. Подминах една птичка и бедното създание така се стресна, че изпърха с крилца и се преметна няколко пъти във въздуха. Никога в живота си не се бях чувствала по-свободна. Досега целият ми свят се свеждаше до Горчилище. Сякаш бях пуснала корени там, неспособна да се откъсна.

Вече не.

Погледнах надолу и видях селото такова, каквото никога не го бях виждала. То бе малко, незначително, докато преди винаги ми се бе струвало огромно и важно. А около него, като огромна стена, се простираше Мочурището. Наклоних се наляво и полетях над края му. В сравнение с него Горчилище бе като островче в морето. Дори от тази височина отвъдната му страна не се виждаше.

Кръжих още известно време, преди да кацна край Дървото си. Слънцето вече се подаваше над хоризонта, наближаваше утро. Трябваше да заведа Джон на Обучение и да се приготвя за работа в Комините. Затичах се и полетях към селото. Приземих се на четвърт километър от Общежитието и продължих пеша. Когато наближих центъра обаче, заварих неочаквана гледка.

Павираните улици, обичайно празни в този час, бяха изпълнени с Уъгове, които се тълпяха и говореха помежду си.

Спрях един от тях, Хърман Хелвит, който имаше чудесен сладкарски магазин и продаваше в него неща, които никога не можех да си позволя. Той бе едър и кокалест, със силен, гръмлив глас.

– Накъде са тръгнали всички? – попитах.

– Свикано е спешно събрание – отвърна припряно той. – След четвърт час при Камбанарията. Измъкнаха Уъговете от леглата още по тъмно. Казвам ти, едва не получих разрив на сърцето, като задумкаха по вратата ми.

– Кой го е свикал?

– Съветът, кой друг. Тансий, Моригон, всички.

– И по какъв повод?

– Нали точно това сме тръгнали да узнаем, Вега? Хайде сега, мърдай по-живо, да не окъснеем.

И Хърман се присъедини към потока от Уъгове, стичащи се към площада.

Едва тогава в главата ми просветна тревожна мисъл.

Джон!

Втурнах се към Общежитието и открих бедния си брат да стои отпред като безпризорен. Щом ме видя, притича и сграбчи силно ръката ми.

– Къде беше? – попита с толкова наранен глас, че сърцето ми се сви.

– Аз... просто излязох да се поразходя. Значи спешно събрание, а? – побързах да сменя темата, с надеждата да залича обидата от лицето му.

– Да, при Камбанарията – отвърна плахо той.

– Ами тогава по-добре да вървим.

И ние се сляхме с тълпите, отиващи натам.

По пътя ми хрумнаха куп причини, поради които Съветът би могъл да свиква жителите на селото.

Както се оказа, нито една от тях не беше вярна.