Раймонд Фейст - Крал на пепелища

Другите закимаха в съгласие.

— Хайде да я свършваме тогаз — каза друг от мъжете. — Някой носи ли лопата?

Трети отвърна:

— Имам вързана на седлото.

Деклан погледна Юсан, който бе прегърнал Мили, все още онемяла от ужас, а после Гвен. Знаеше, че вече нищо няма да е същото.

Хату се промъкваше покрай един жив плет, като от време на време се спираше да надникне отгоре към градчето, вече оживено от ранобудниците. Щом слънцето се покажеше, жителите се размърдваха и разбуждаха. Земеделците в покрайнините се бяха захванали със сутрешните си шетни още преди разсъмване, а дюкянджиите и пазарските търговци скоро щяха да отворят врати или да изпънат сергиите си.

Хату се обърна, махна на Хава да дойде при него от скривалището им в една горичка и когато тя се присви до него, ѝ каза:

— Трябва да си сменим дрехите. Просто в случай че някой ни е мярнал след като напуснахме порт Колос. — Усмихна ѝ се. — Освен това колкото и да се мъчиш, не можеш да заприличаш на мъж.

Тя се намръщи и махна пренебрежително на тъпия му комплимент. Докато пътуваха, закачките му биваха възнаграждавани с по някое леко кикотене, но беше ясно, че Хава по-скоро ги търпи, отколкото ги харесва.

Тя смъкна пътната си торба, отвори я и извади дълга тъмносиня рокля. Метна я настрана и извади тъмнозелена риза с дълги ръкави и черни панталони до коленете. Съблече синята си туника и сините си панталони и ги хвърли върху роклята.

Хату беше виждал Хава гола много пъти още откакто бяха деца, но сега оцени уникалната ѝ красота повече от всякога. Висока, изящна и със здрави мускули. Атлетичното ѝ тяло беше прекрасно. Усмихна се.

— Не се радвай чак толкова — каза тя сухо. — Все пак се опитват да ни убият.

— Чудесна причина да сграбчим малък миг удоволствие, преди да се случи — отвърна той.

— Харесва ли ти да ме гледаш гола? — каза тя с лека усмивка.

— Да — отвърна той, а после откъсна погледа си от нея и надникна над плета. — И се надявам отново, скоро, и много пъти след това, но в момента трябва да си потърся нови дрехи. Моите останаха в склада.

— Ами конете?

Той я погледна и отвърна:

— Имаме три възможности. Пускаме ги на свобода. Продаваме ги и уреждаме превоз до Пащар с фургон. Или ги оставяме да отпочинат и яздим на юг.

— Това е най-логичният избор според мен — каза Хава. Прибра старите си дрехи и роклята в торбата и зачака отговора му.

— Съгласен. — Хату се огледа. — Хайде да направим така. Ти се връщаш при конете и ги пазиш, а аз се промъквам в градчето да си намеря нови дрехи и гледам дали онези, които ни гонеха, ни дебнат там. Ако търсят двама, може да не обърнат внимание на само момче.

Тя смъкна широката си шапка и я нахлупи на главата му.

— Ще обърнат, ако някой види тъпата ти коса. Сигурно и мазилото за косата ти е останало в склада, нали?

Той се усмихна и кимна.

— Да. Оправял съм се и с други неща обаче. Малко пепел от сгурия с малко мас я прави кафява.

— Трябва да стигнем до някой град, където благородните дами си боядисват косите — каза Хава.

— Маркенет — отвърна Хату. — Ще идем там след като се срещнем с майстор Бодай в Пащар. — Озърна се отново към живия плет. — Дотогава ще намеря нещо друго.

— Носи шапката ми, докато намериш — предупреди тя.

Хату я намести на главата си, докато се увери, че периферията засенчва лицето му. След това се пресегна и докосна ръката на Хава.

— Някой ден трябва да направиш избор.

— Какво имаш предвид? — Тя леко се отдръпна.

— Ще научиш, когато дойде времето и какъв е изборът, но трябва да избереш. Твоето решение ще промени живота и на двама ни.

И без да изчака отговор, стана и се промуши през плета, без да обръща внимание на трънливите клонки.

Хатушали се придържаше към сенките, хвърляни от ранното утринно слънце, но го правеше небрежно: вървеше спокойно, но целеустремено.

При всеки хан, покрай който минеше, оглеждаше за знаци, че онези, които ги преследваха, може да са наблизо, но имаше само най-бегла представа за какво да гледа, тъй като бъркотията при нападението над склада, където бе убит Реза, и беглото зърване на далечни ездачи не му даваше кой знае какво. Просто се надяваше, че по силата на някакъв невероятен шанс, късмет или незаслужено чудо ще ги разпознае преди те да са го видели. Хранеше увереност в новооткритите си способности, но различаването на врагове, които изобщо не беше виждал, не беше способност, на която да разчита.