Раймонд Фейст - Крал на пепелища

— А ако има много ферми?

— Скриваме се и изчакваме да се върнат оттук. — Помисли малко. — Възможно е да идат чак до порт Колос, за да се уверят, че не сме се върнали или не сме ги задминали през нощта. Може да помислят, че сме решили да потърсим кораб. — И добави тихо, почти на себе си: — Имаме проблем само ако се развърнат и претърсят навсякъде около градчето. — Видя, че Хава се намръщи, и бързо добави: — Би трябвало да можем да надвием един-двама от тях.

Реши, че не е добра идея да споменава на Хава, че не знае какво да правят, ако ги следяха с помощта на магия или каквото там му беше дало необичайните сетива.

Тя кимна.

— Ако можем да минем през следващото градче, без да ни видят, би трябвало да им се измъкнем.

— Кои са те? — попита тя.

— Не знам — отвърна Хату. — Но е възможно да са свързани с корабите, които се опитаха да ни нападнат. — Пое си дълбоко дъх. — Предположенията са безполезни.

Тя го погледна и каза:

— Нямам по-добри идеи.

— Да тръгваме тогава.

Докато яхваше коня си, Хату отново си помисли защо е повикана Хава и щом поеха през дърветата към пътя, за това защо би могла да се опита да го убие и как да я спре да изпитва нуждата да го направи.

Викове събудиха Деклан. Стаята му горе беше обикновено тиха, но шумът бе достатъчно силен, за да стигне от улицата долу. Той се облече и когато слезе долу, видя Юсан да отваря предната врата.

— Какво става?

— Не знам — отвърна чиракът. — Но става нещо важно.

Излязоха навън и видяха оранжево-жълто сияние в небето.

— Пожар! — извика Юсан.

Забързаха към пожара и се вляха в нарастващата тълпа, запътила се натам. Колкото повече се приближаваха, толкова по-силна ставаше врявата и толкова по-разтревожени ставаха Деклан и Юсан. Преди да завият на последния ъгъл вече знаеха, че гори ханът „Трите звезди“.

— Гвен! — изкрещя Деклан.

Хората се заотдръпваха от пътя му. Юсан го следваше по петите. Стигнаха до хана. Горещината беше непоносима. Двама мъже бяха коленичили над паднал на земята мъж. Беше Леон. Лицето му бе плувнало в кръв и Деклан нямаше нужда да го поглежда повторно, за да разбере, че е мъртъв.

— Гвен! — извика пак.

— Мили! — извика Юсан.

Някаква жена наблизо каза:

— Измъкнаха само Леон навън.

Един мъж до нея добави:

— Онези мъже… те май взеха момичетата.

— Кои мъже? — попита намръщено Деклан.

— Шестима бяха — каза трети. — Дойдоха, когато Леон вече се канеше да затваря. Мисля, че се опита да спори с тях, но те го избутаха и той ги пусна вътре. — Погледна мъртвеца на земята и добави: — Винаги би избрал файдата пред боя, макар че не беше страхливец.

Деклан сграбчи Юсан за ръката и каза:

— Иди оседлай два коня.

— Кои коне? — каза младият, видимо потресен.

— Които ще да са. Открадни ги, ако трябва!

След като Юсан затича, Деклан извика:

— Отвлекли са Гвен и Мили! С Юсан тръгваме след тях. Някой ще дойде ли с нас?

Обърна се към един младеж наблизо и викна:

— Мик.

— Да?

— Томас Боуман. Познаваш ли го?

Момчето кимна.

— Всички го познават.

Боуман беше почти легендарен следотърсач в района и му се носеше славата, че някога е бил най-добрият стрелец с лък в Маркензас.

— Кажи му, че ни трябва. Хайде, върви.

Момчето се поколеба, сякаш му се искаше да остане и да гледа пожара, но после осъзна, че го молят да направи нещо важно, кимна и затича.

Няколко души замърмориха за това как ездачите приличали на търговци или на разбойници, или за това, че самите те не били добри бойци, като добро извинение да не ги подгонят, но един мъж излезе пред тълпата. Беше Бергун, едър тип, който често навестяваше „Трите звезди“.

Изгледа мрачно тълпата и заяви с презрителен тон:

— Аз ще тръгна с Деклан. Леон ми беше приятел. Ще помогна да спасим момичетата му.

Други двама вдигнаха ръце и след малко още четирима пристъпиха напред. Всички бяха корави мъже, свикнали да бранят селото си, но да гонят опитни воини беше нещо, което би разколебало всеки селяк или търговец.

Когато стана ясно, че повече доброволци няма да има, Деклан извика:

— Вземете коне! Препускаме веднага щом стигнем до южния завой на пътя!

Проби си път през зяпачите и затича към ковачницата. Видя Юсан да води два коня и попита:

— Чии са?

— На Доналд Дъмпъл — отвърна чиракът и му подаде юздите на единия кон.

— Пита ли го? — попита Деклан, щом го яхна.

— Не си беше у тях — отвърна Юсан. — Сигурно е долу да гледа пожара.