Лиза Смит - Полунощ

Бони се събуди бавно, изплувайки от някакво тъмно място.

В следващия миг й се прииска да не беше. Намираше се на открито, но сградите закриваха хоризонта с вечно висящото слънце. Около нея имаше много други момичета, всички приблизително на нейната възраст. Само по себе си това бе доста странно. Ако се избираха случайно жени и момичета от улицата, би трябвало да има малки момичета, които плачат за майките си, както и няколко по-възрастни жени. Това място приличаше повече на…

… о, Господи, приличаше на едно от онези места или складове за роби, покрай които трябваше да преминат последния път, когато бяха в Тъмното измерение. Тогава Елена им бе наредила да не гледат, нито да слушат. Но сега Бони се намираше вътре в едно от тях и нямаше как да не гледа заобиколилите я застинали лица, ужасени очи и потръпващи усти.

Искаше да каже нещо, да намери начин — трябва да има начин, щеше да настоява Елена — да се махне оттук. Ала първо призова цялата Сила и я вложи в безмълвен призив: Деймън! Деймън! Помощ! Наистина се нуждая от теб!

Отвърна й единствено тишина.

Деймън! Бони е! Аз съм в склад за роби! Помощ!

Внезапно я осени прозрение и свали психическите си защити. Тутакси се почувства като връхлетяна от опустошителен ураган. Дори тук, в покрайнините на града, въздухът гъмжеше наситен от дълги и къси послания: нетърпеливи викове, дружески поздрави, размяна на любезности. По-дълги, не толкова възбудени разговори за различни неща, инструкции, подигравки, разни истории. Не можеше да различи всичко. То се превърна в заплашителна вълна от психически звуци, която се надигаше над главата й, заплашвайки да я смаже и попилее на милион частици.

И тогава, внезапно, телепатичният хаос изчезна. Бони успя да фокусира погледа си върху едно русо момиче, малко по-голямо от нея и с около десетина сантиметра по-високо.

— Попитах добре ли си? — повтаряше момичето, очевидно вече го бе казала няколко пъти.

— Да — отвърна Бони машинално. Не! , помисли си.

— Може би не е зле да се раздвижиш. Чу се първата свирка за вечеря, но ти ми изглеждаше някак си отнесена, затова изчаках за втората.

Какво трябва да кажа? Едно „благодаря“ изглежда достатъчно безопасно.

— Благодаря — промълви Бони, но в следващия миг устата й сама заговори: — Къде съм?

Русото момиче изглеждаше изненадано.

— В склад за избягали роби, разбира се.

Значи това беше.

— Но аз не съм избягала — възрази Бони. — Смятах да се върна веднага щом си купя захарен бонбон.

— Не зная нищо за това. Самата аз се опитах да избягам, но накрая ме хванаха. — Момичето удари юмрук в дланта си. — Знаех си, че не биваше да се доверявам на онзи носач на носилка. Отведе ме направо при властите, невиждаща и нищо неподозираща.

— Искаш да кажеш, че си била спуснала завесите на носилката…? — тъкмо попита Бони, когато я прекъсна пронизително изсвирване. Русото момиче я улови за ръката и я задърпа от оградата.

— Това е втората свирка за вечеря — не искаме да я пропуснем, защото след това ще ни затворят за през нощта. Аз съм Ерин. Ти коя си?

— Бони.

Ерин изсумтя и се ухили.

— Щом казваш, на мен ми е все едно.

Бони се остави да я поведе по мръсна стълба, водеща към също толкова мръсна закусвалня. Русото момиче, което явно се изживяваше като покровителка на Бони, й подаде табла и я побутна напред. Подопечната й нямаше възможност за никакъв избор, нито дори да откаже нудълите, които леко се гърчеха, но успя да грабне още едно хлебче.

Деймън! Никой не й бе казал да не изпраща съобщения, така че тя продължи да го прави. Ако ще я наказват, помисли си предизвикателно, то поне да е заради това, че се е опитала да се измъкне оттук. Деймън. Аз съм в склад за роби! Помогни ми!

Русокосата Ерин грабна един прибор, комбинация между вилица и лъжица, а Бони последва примера й. Нямаше ножове. Имаше малки книжни кърпи, което изпълни Бони с облекчение, защото тъкмо там щяха да се озоват гърчещите се нудъли.

Без Ерин Бони никога не би могла да си намери място на масите, претъпкани с хранещи се млади момичета.

— Бутай се, бутай се — наставляваше я новата й покровителка, докато двете се сместиха.

Вечерята бе изпитание за смелостта на Бони — както и колко високо може да крещи.

— Защо правиш всичко това за мен? — изкрещя тя в ухото на Ерин, когато оглушителните разговори стихнаха за миг.

— О, ами, ти си червенокоса и така нататък… това ми напомни за посланието на Алиана. Към истинската Бони. — Произнесе малко странно името, но все пак не прозвуча като Бона.