Лиза Смит - Полунощ

— Скъпата Мередит може да е решила да блокира истината. Трудно е да се каже какво ще направи едно тригодишно дете. Ако родителите й никога не са потърсили професионална помощ… — Погледна въпросително към Мередит.

Момичето поклати глава.

— Противоречи на правилата — промълви. — Искам да кажа, че ако се придържам стриктно към тях, не би трябвало да ви казвам нищо от това, особено на Стефан. Но повече не можех да се сдържам… да имам толкова добри приятели, а постоянно да ги мамя.

Елена отиде при Мередит и силно я прегърна.

— Ние разбираме — отрони. — Не зная какво ще стане занапред, ако решиш да станеш активен ловец…

— Мога да обещая, че моите приятели няма да са в списъка на жертвите ми — заяви Мередит. — Между другото — додаде, — Шиничи знае. Аз съм тази, която през целия си живот е пазила тайна от приятелите си.

— Вече не. — Елена отново я прегърна.

— Поне вече няма тайни — промълви госпожа Флауърс нежно, а Елена я изгледа остро. Нищо не беше толкова просто. А Шиничи бе направил доста предсказания.

Тогава видя изражението в кротките сини очи на възрастната жена и осъзна, че това, което е най-важно в момента, не беше истината или лъжата, нито равносметката, а просто да се успокои Мередит. Погледна към Стефан, докато все още прегръщаше приятелката си, и видя същото изражение и в неговите очи.

И това… я накара някак си да се почувства по-добре. Защото, ако наистина вече „нямаше тайни“, тя трябваше да разгадае чувствата си към Деймън. А това я плашеше много повече, отколкото да се изправи лице в лице с Шиничи, което само по себе си бе достатъчно красноречиво.

— Поне разполагаме с грънчарско колело — някъде тук — заговори госпожа Флауърс. — И с пещ зад къщата, макар че цялата е обрасла с вибурнум и орлови нокти. Преди правех саксии, които слагах пред пансиона, но децата идваха и ги чупеха. Мисля, че бих могла да измайсторя урна като тази, която Елена е видяла, ако може да ми я нарисува. Но може би е по-добре да почакаме да пристигнат снимките на господин Залцман.

Мат казваше само с устни нещо на Стефан. Елена не можа да го разбере, докато не чу гласа на Стефан в съзнанието си. Той казва, че Деймън му споделил преди време, че тази къща прилича на битак — можеш да намериш всичко, ако го търсиш достатъчно усърдно.

Деймън не си го е измислил! Мисля, че първо го каза госпожа Флауърс и всички започнаха да го повтарят! , изпрати му Елена телепатично послание, при това доста разпалено.

— Когато получим снимките — продължаваше да говори госпожа Флауърс оживено, — можем да помолим госпожа Сайтоу да ни преведе написаното върху делвите.

Мередит най-после се отдръпна от Елена.

— А дотогава можем само да се молим, че Бони няма да се забърка в някаква неприятност — заключи тя, възвърнала самообладанието си. — Веднага започвам.

Бони беше сигурна, че може да стои далеч от всякакви неприятности.

Беше сънувала странен сън — в който бе напуснала тялото си и заедно с Елена бе отишла на Острова на гибелта. За щастие, изглежда, това беше изцяло извънтелесно преживяване, а не нещо, над което трябва да размишлява и да се опитва да разгадае скритото му значение. Не означаваше, че тя е обречена или нещо подобно.

Освен това, успя да преживее още една нощ в тази кафява стая, а Деймън скоро трябваше да дойде и да я измъкне оттук. Но не преди тя да се сдобие със захарен бонбон. Или два.

Да, бе усетила вкуса на лакомството в историята от предишната нощ, но Марит беше толкова добро момиче, че чакаше първо да се навечеря, преди да изяде още един бонбон. Вечерята заемаше преобладаваща част от следващата история за семейство Дъстбин, в която тя се потопи тази сутрин. Но тя бе изпълнена с ужаса на малката Марит, която вкусваше първото си парче черен дроб от саморъчно уловена плячка. Бони побърза да отдръпне звездната сфера от слепоочието си, решена да не прави нищо, което би могло да я пренесе на някой човешки ловен участък.

Но след това съвсем импулсивно преброи парите си. Имаше пари. Знаеше къде е магазинът. А това означаваше… да отиде на пазар!

Когато наближи времето да ходи до тоалетната, тя успя да увлече в разговор момчето, което обикновено я придружаваше до външната тоалетна. Този път го накара да се изчервява толкова силно и толкова често да подръпва края на ухото си, че когато накрая го помоли да й даде ключа да отиде сама — та нали отлично знаеше пътя, — той отстъпи и й позволи да отиде, като само я помоли да побърза.