Лиза Смит - Полунощ

И тя наистина побърза — пресече улицата и се шмугна в малкия магазин, който ухаеше толкова силно на разтопен фъдж, пресни бонбони с карамел и други вкуснотии, които щеше да разпознае и със завързани очи.

Освен това знаеше какво точно иска. Представяше си го съвсем ясно от историята и вкусеното от Марит.

Захарният бонбон беше кръгъл като истинска слива, а тя бе усетила вкуса на фурми, бадеми, подправки и мед — и може би стафиди. Според историята щеше да струва пет соли, но за всеки случай Бони беше взела със себе си петнайсет от малките медни монети.

Когато влезе в магазина, тя се огледа предпазливо. Имаше доста клиенти, може би шест или седем. Едно момиче с кестенява коса носеше същата широка дреха като Бони и имаше изтощен вид. Бони пристъпи крадешком към непознатата и пъхна пет от медните си монети в напуканата ръка на момичето, като си мислеше — ето, сега и тя ще може да си купи захарен бонбон като мен; това би трябвало да я разведри. И наистина: момичето я дари с онази усмивка, с която мама Дъстбин често награждаваше Марит, когато направеше нещо хубаво.

Чудя се дали може да я заговоря? , помисли си Бони.

— Тук изглежда доста оживено — прошепна, като сведе глава.

— И постоянно е така — прошепна момичето в отговор. — Вчера през целия ден все се надявах, но винаги влизаше поне един благородник, когато последният излезеше.

— Искаш да кажеш, че трябва да чакаш, докато магазинът се изпразни, за да…?

Момичето с кестенявата коса я изгледа любопитно.

— Разбира се — освен, ако не купуваш за господарката или господаря си.

— Как се казваш? — отрони Бони едва чуто.

— Келта.

— Аз съм Бони.

При тези думи Келта прихна в приглушен кикот.

Бони се почувства обидена; току-що бе подарила на Келта захарен бонбон — или парите, с които да си го купи, а тя й се присмиваше.

— Съжалявам — смотолеви Келта, когато кикотът й секна. — Но не мислиш ли, че е забавно, че през последната година толкова много момичета смениха имената си на Алиана, Мардит и Бона — на някои роби дори им бе позволено да го сторят.

— Но защо? — удиви се толкова искрено Бони, че Келта тутакси й отговори:

— Как защо? Заради историята, разбира се. За да носят имената на онези, които убиха Блудуед, докато тя вилнееше из града.

— Такова велико събитие ли е било?

— Ти май наистина не знаеш? След като тя бе убита, всичките й пари се разпределиха в пети сектор, където тя живееше, и останаха достатъчно, за да празнуваме. Аз съм от там. Толкова се страхувах, когато се случеше да ме изпратят да предам съобщение или нещо друго, след като се стъмни, защото Блудуед можеше да е точно над теб, без да я усетиш, докато… — Келта пъхна парите в джоба си, за да имитира нокти, спускащи се върху невинна ръка.

— Но ти наистина си Бона. — Белите зъби на Келта блеснаха на фона на доста мръсната й кожа. — Или поне така каза.

— Да — промълви Бони, изпълнена с неясна тъга. — Аз съм Бона, така е! — В следващия миг се развесели. — Магазинът е празен!

— Да, наистина! О, ти ми носиш късмет, Бона! Аз чаках два дни.

Приближи до щанда, без да се страхува, което вдъхна смелост и на Бони. После попита за нещо, наречено кърваво желе, което на Бони й заприлича на малка формичка ягодово желе с нещо по-тъмно в средата. Келта се усмихна на Бони изпод падналите върху челото й дълги, несресани кичури, и си отиде.

Мъжът, който държеше сладкарницата, погледна с копнеж към вратата, явно надявайки се да влезе някой свободен, например благородник. Но никой не се появи и той бе принуден да се извърне към Бони.

— А ти какво искаш? — попита грубо.

— Само един захарен бонбон, ако обичате. — Бони се постара с все сили гласът й да не трепери.

Мъжът явно бе отегчен.

— Покажи ми пропуска си — заповяда раздразнено.

В този момент Бони внезапно осъзна, че всичко ще се оплеска, при това ужасно.

— Хайде де, какво чакаш! По-бързо! — Все още загледан в счетоводния си тефтер, мъжът щракна с пръсти.

В същото време Бони опипваше торбестата си дреха, като отлично знаеше, че няма джоб, както и никакъв пропуск.

— Но аз мислех, че не ми е нужен пропуск, когато не пресичам секторите — смънка тя накрая.

Сега мъжът се надвеси над щанда.

— Тогава ми покажи пропуска си на свободна — изръмжа той, а Бони направи единственото, което успя да измисли. Обърна се и побягна, но преди да стигне до вратата, почувства внезапно пареща болка в гърба. Сетне всичко се размаза и тя така и не разбра кога се свлече на пода.