Лиза Смит - Полунощ

— Хвани ръката й! — изрева Деймън. Светлината трепна и за миг вече не беше толкова ярка и ослепителна. Усети, че Бони се размърда и се опитва да види Мередит, после я чу да казва:

— Не мога…

И в следващия миг и двамата пропаднаха. Последния път, когато пътуваха през Портата, бяха затворени в кабина, подобна на асансьор. Този път просто летяха. Имаше светлина, бяха само двамата и бяха толкова заслепени, че бе невъзможно да говорят. Наоколо беше само ослепителната, пулсираща, прекрасна светлина…

Изведнъж се озоваха на една улица, толкова тясна, че едва можеше да се изправят един срещу друг, а околните сгради бяха толкова високи, че до тях не достигаше почти никаква светлина.

Не — това не е причината , каза си Деймън. Спомняше си тази вечна, кървавочервена светлина. Не идваше директно от нито едната страна на тясната уличка, което означаваше, че направо бяха обгърнати от тъмночервен здрач.

— Осъзнаваш ли къде сме? — просъска Деймън гневно.

Бони кимна, изглеждаше доволна, че вече се е досетила.

— Ние сме в тъмночервена…

— Лайняна отврат!

Бони се озърна.

— Не помирисвам нищо — промълви предпазливо и огледа подметките си.

— Ние сме в свят — заговори спътникът й бавно и тихо, сякаш искаше да се успокои между всяка дума, — където може да ни бичуват с камшик, да ни съдерат кожите от бой с пръчки и да ни обезглавят само защото сме стъпили на земята им.

Бони подскочи леко, сетне направи по-голям скок от място, като че ли отделянето й за малко от земята щеше да им помогне по някакъв начин. Погледна го за по-нататъшни инструкции.

Деймън я сграбчи изведнъж и се втренчи пронизващо в нея, сякаш изведнъж го бе осенило просветление.

— Ти си пияна! — прошепна накрая. — Ти дори не си будна! През цялото това време, докато се опитвам да те вразумя, ти си била пиян сомнамбул!

— Не съм! — възпротиви се девойката. — И… дори да съм, ти трябва да си по-мил с мен. Ти си виновен за това.

В едно отдалечено кътче от съзнанието си Деймън се съгласи, че беше вярно. Той бе напил момичето, а след това го бе упоил със серум на истината и приспивателно. Но това беше само един факт, който с нищо не променяше чувствата му. Знаеше само, че няма начин да продължи мисията си заедно с това прекалено нежно създание.

Разбира се, най-разумно беше да се отърве колкото може по-бързо от нея, да остави градът — това огромно свърталище на злото, да я погълне в ненаситната си, чернозъба паст, което със сигурност щеше да се случи, ако направи десетина крачки по тези улици без него. Но както и преди малко, нещо вътре в него просто не му позволяваше да го стори. И, осъзна Деймън, колкото по-скоро си го признае, толкова по-скоро щеше да намери място, където да я настани, за да може да се погрижи за делата си.

— Какво е това? — попита, като улови ръката й.

— Опаловият ми пръстен — отвърна Бони гордо. — Виж, отива си с всичко, защото в камъка преливат всички цветове. Никога не го свалям; върви както с ежедневни, така и с официални дрехи. — С удоволствие позволи на Деймън да го вземе и да го разгледа.

— Това отстрани истински диаманти ли са?

— Страхотни, чисто бели — заяви гордата притежателка на бижуто. — Лусен, годеникът на лейди Улма, го изработи, тъй че, ако изпаднем в нужда, да свалим камъните и да ги продадем… — Изведнъж млъкна. — Смяташ да вземеш камъните и да ги продадеш! Не! Не, не, не, не, не!

— Да! Трябва, за да имаш някакъв шанс да оцелееш — сряза я Деймън. — И ако кажеш още една дума или не направиш точно това, което ти кажа, ще те оставя сама тук. И ти ще умреш. — Извърна присвитите си, заплашителни очи към нея.

Бони изведнъж се превърна в изплашено птиче.

— Добре — прошепна, а в очите й запариха сълзи. — Какво да направя?

Половин час по-късно тя се намираше в затвор; или почти. Деймън я настани в апартамент на втория етаж, с един прозорец, закрит с щори, и строги заръки да не ги вдига. Заложи опала и един диамант, и плати на вкиснатата, вечно намръщена хазяйка, да носи на Бони храна два пъти на ден и да я придружава до тоалетната, когато се наложи, а през останалото време да забрави за съществуването й.

— Чуй ме — обърна се Деймън към Бони, която продължаваше да плаче безмълвно, след като хазяйката ги остави сами. — Ще се опитам да се върна след три дни. Ако до една седмица не се появя, значи съм мъртъв. Тогава ти — не плачи, де! Слушай — тогава ти ще трябва да използваш тези бижута и пари, за да се опиташ да стигнеш от тук до тук; където, да се надяваме, все още се намира лейди Улма.