Лиза Смит - Полунощ

Даде й карта и малка кесия, пълна с монети и скъпоценни камъни, останали, след като бе платил за храната и подслона й.

— Ако това се случи — а аз ти обещавам, че няма — ще е най-добре да се опиташ да вървиш през деня, когато всички са заети; дръж очите си сведени надолу, поддържай аурата си слаба и не говори с никого. Облечи тази дреха от зебло и носи тази торба с храна. Моли се никой да не те попита нищо, но се опитай да изглеждаш така, все едно изпълняваш поръчка на господаря си. О, да. — Деймън бръкна в джоба на якето си и извади две малки железни робски гривни, които бе купил заедно с картата. — Никога не ги сваляй, дори докато спиш и когато се храниш — никога.

Погледна я строго и заплашително, но Бони вече и без това беше на ръба на паниката. Трепереше и плачеше, но бе твърде изплашена, за да промълви и дума. Откакто бе влязла в Тъмното измерение, тя поддържаше аурата си колкото бе възможно по-слаба, а психическите защити високо вдигнати; не беше нужно да й напомнят, че трябва да го прави. Беше в опасност. Знаеше го.

— Зная, че ти се струва трудно — поде Деймън с по-мек тон, — но мога да те уверя, че лично аз нямам никакво намерение да умирам. Ще се опитам да дойда, но прекосяването на границите между различните сектори е опасно, а тъкмо това може да ми се наложи да направя, за да стигна дотук. Само бъди търпелива и всичко ще е наред. Запомни: времето тук тече по-различно, отколкото на Земята. Може да сме тук от седмици, а да се върнем в същия миг, в който сме тръгнали. И погледни — Деймън посочи стаята — има десетки звездни сфери! Можеш да ги разгледаш всичките!

Това бяха по-обикновени звездни сфери, без Сила в тях, но пълни със спомени, истории или уроци. Щом притиснеш някоя към слепоочието си, се пренасяш в света, затворен в сферата.

— По-хубаво е от телевизия — увери я Деймън. — Много по-интересно.

Бони кимна леко. Все още се чувстваше съсипана, а и беше толкова дребна, толкова крехка и слаба, с бледа и деликатна кожа, с коса като лумнал пламък в сумрака на пурпурната светлина, процеждаща се през щорите, че — както винаги — Деймън усети, че се изпълва с жал и нежност към девойката.

— Имаш ли някакви въпроси? — попита я накрая.

— И… ти ще бъдеш…? — промълви тя едва чуто.

— Навън, на лов за вампирските версии на „Кой кой е“ и „Книгата на благородниците“ — отвърна Деймън. — Търся си дама с потекло.

След като Деймън си тръгна, Бони огледа стаята. Беше ужасна. Тъмнокафява и направо ужасна! Тя се бе опитала да попречи на Деймън да се върне в Тъмното измерение, защото не можеше да забрави отвратителния начин, по който се отнасяха към робите — и въобще към повечето човешки същества.

Но оцени ли го той? Направи ли го? Ни най-малко! А след това, докато пропадаше през светлината заедно с него, бе помислила, че поне ще отидат при лейди Улма — жената, чиято история приличаше на тази на Пепеляшка. Робинята, която Елена бе спасила. Накрая лейди Улма си бе върнала богатството и положението и бе сътворила красиви рокли, с които момичетата да ходят по бляскави партита. В дома на лейди Улма щеше да има големи легла със сатенени чаршафи и прислужници, които ще носят за закуска пълни купи с ягоди със сметана. Там щеше да е и сладката Лакшми, с която да си бъбри, както и грубоватият на вид, но добър доктор Мегар, и…

Бони огледа отново кафявата стая и голия сламеник с едно одеяло. Взе разсеяно една звездна сфера, сетне я остави да се търкулне между пръстите й.

Изведнъж й се приспа страшно, а главата й се замая. Все едно се изпълни с мъгла. Не можеше да става и дума да се пребори с връхлитащия я сън. Запрепъва се към леглото, падна върху него и заспа, преди да успее да се пъхне под одеялото.

— Вината е повече моя, отколкото твоя — казваше Стефан на Мередит. — Двамата с Елена бяхме дълбоко заспали, иначе той никога нямаше да успее. Щях да забележа, че говори с Бони. Щях да разбера, че те е взел за заложничка. Моля те, Мередит, не се обвинявай.

— Трябваше да се опитам да те предупредя. Просто никога не съм очаквала Бони да притича и да се вкопчи в него — отвърна Мередит. Напиращите сълзи блестяха в тъмните й очи. Елена стисна ръката й, но стомахът й се бе свил на топка.

— Със сигурност никой не би очаквал от теб да се справиш с Деймън — заяви Стефан категорично. — Човек или вампир — той е трениран; владее такива хватки и техники, че никога не би могла да му бъдеш достоен съперник. Не бива да се обвиняваш.

Елена мислеше същото. Тревожеше се за изчезването на Деймън — и бе ужасена за Бони. При все това една част от нея се питаше откъде са разкъсванията по дланта на Мередит, която се опитваше да стопли. Най-странното беше, че изглежда, раните са били почистени и намазани с мехлем. Но точно в този момент нямаше да притеснява приятелката си с въпроси. Особено когато всъщност именно Елена бе виновна за случилото се. Тя бе омаяла Стефан предишната нощ. О, двамата наистина бяха… дълбоко потънали в преплетените си съзнания.