Лиза Смит - Полунощ

Просто врата през пространството и времето, каза си Елена, докато Мередит отговори с все още спокоен глас:

— Може би се е взривил някой мощен радиопредавател? Или необикновена светкавица? Или да не би да имате предвид… НЛО? — Снижи още и без това тихия си глас.

— Нямаме време за подобни небивалици — възмути се полицаят. — Тук сме, за да открием този мъж — Хъникът.

— Заповядайте да огледате — покани го госпожа Флауърс, макар че те вече го правеха.

Елена бе потресена и ужасена поради две причини. Този мъж Хъникът. Мъж, не момче. Мат беше навършил осемнайсет. Дали все още се смяташе за непълнолетен? Ако не, какво щяха да му сторят, когато го заловяха?

А освен това и Стефан. Той беше толкова сигурен… толкова… убедителен… в уверенията си, че отново се чувства добре. Всички тези приказки, че отново ще започне да лови животни — но истината беше, че всъщност се нуждаеше от много повече кръв, за да се възстанови.

Мислите й запрепускаха все по-бързо и по-бързо. Стефан очевидно нямаше да може да въздейства върху тези двама полицаи, без да получи голямо количество човешка кръв.

А ако Елена му даде… догади й се, а космите на врата й настръхнаха… ако му даде, какви са шансовете и тя самата да се превърне във вампир?

Големи, отвърна студеният глас на разума. Много големи, имайки предвид, че преди по-малко от седмица си разменяше кръв с Деймън. Често. Без задръжки.

Значи й оставаше само един план, нямаше друг избор. Тези полицаи нямаше да открият Мат, но Мередит и Бони й бяха разказали цялата история как един друг шериф от Риджмънд дошъл и разпитвал за Мат — и за гаджето на Стефан. Проблемът беше, че тя, Елена Гилбърт, бе „умряла“ преди девет месеца. Тя не би трябвало да е тук — и имаше чувството, че тези полицаи ще са доста любопитни.

Нуждаеха се от Силата на Стефан. Нямаше друг начин, нито друг избор. Стефан. Сила. Човешка кръв.

Приближи до Мередит, която бе свела тъмнокосата си глава и я бе наклонила настрани, заслушана в трополенето на полицаите през стълбата.

— Мередит…

Мередит се извърна към нея и Елена едва не отстъпи назад от изненада. Обикновено мургавото лице на приятелката й сега беше посивяло, дишаше учестено и накъсано.

Мередит, спокойната и овладяна Мередит, вече знаеше какво ще поиска Елена от нея. Още кръв, което бе достатъчно, за да загуби самообладание. При това трябваше да стане бързо. И това я ужасяваше. Дори нещо повече.

Тя не може да го направи , помисли си Елена. Ние сме изгубени.

Деймън се катереше по дървената решетка, покрита с красиви увивни рози, под прозореца на спалнята на принцеса Жезалин д’Обинье — много богато, красиво момиче, от което всички се възхищаваха. А съгласно книгата, която си бе купил, тя била с най-синята кръв в Тъмното измерение. Всъщност според слуховете, които се носеха сред местните, самият Сейдж я бе превърнал във вампир преди две години и й бе подарил този прекрасен малък замък, където живееше. Макар да приличаше на изящно бижу, малкият замък вече бе изненадал Деймън с няколко проблема. Единият бе телената ограда с наточени като острие на бръснач шипове, на които съдра коженото си яке; вторият — необичайно ловък и упорит пазач, когото се наложи със съжаление да удуши; третият — вътрешният ров, пълен с вода, едва не го свари неподготвен; и за капак няколко кучета, които той нагости с лакомството на Сейбър — използва сънотворния прах на госпожа Флауърс, донесен предвидливо от Земята. Щеше да бъде по-лесно да ги отрови, но Жезалин се славеше с обичта си към животните, а той имаше нужда от нея поне за три дни. Това би трябвало да е достатъчно дълго, за да се превърне във вампир — ако през тези дни тук нямат други занимания.

Сега, докато се катереше безшумно нагоре по решетката, прибави мислено дългите бодли на розата към списъка с неудобства. Освен това репетираше първата си реч пред Жезалин. Тя беше — и винаги щеше да остане — на осемнайсет. Но беше млада осемнайсетгодишна, защото имаше само две години опит като вампир. Неканеният гост се успокояваше с тази мисъл, докато напредваше към прозореца.

Съвсем тихо, в случай че вътре имаше животни пазачи, Деймън разтвори една по една полупрозрачните черни завеси, които предпазваха стаята от кървавочервената светлина. Ботушите му потънаха в дебелия черен килим. След като се измъкна и от последната завеса, Деймън видя, че цялата спалня е декорирана в една тоналност от някой „експерт“ по контраста. Кехлибарено черно и много тъмносиво, почти черно.