Лиза Смит - Полунощ

Принцесата плъзна поглед по Деймън, изчерви се, втренчи се за миг в очите му… и сетне го ухапа.

— Ще заведа Стефан в зимника — каза Елена на Мередит, която попиваше сърдито с палец сълзите в очите си.

— Знаеш, че не можем да го направим. След като полицаите са в къщата…

— Тогава аз ще го направя…

— Не можеш! Знаеш, че не можеш, Елена, иначе нямаше да дойдеш при мен!

Елена погледна внимателно приятелката си.

— Мередит, ти през цялото време даваше доброволно кръв — прошепна. — Никога не си изглеждала дори малко притеснена…

— Той взимаше съвсем малко — винаги по-малко от мен, отколкото от останалите. И винаги от ръката ми. Все едно ми взимаха кръв в болницата. Не беше проблем. Дори не беше толкова лошо с Деймън, докато бяхме в Тъмното измерение.

— Но сега… — Елена примигна. — Сега какво?

— Сега — заговори Мередит с отнесено изражение — Стефан знае, че аз съм ловец убиец. Че дори имам бойно копие. И сега аз трябва да… се подчиня на…

Елена изтръпна от побилите я тръпки на ужас. Имаше чувството, че Мередит се отдалечава от нея.

— Ловец убиец? — повтори озадачено. — И какво е това бойно копие?

— Сега няма време да ти обяснявам! О, Елена…

Ако план А беше Мередит, а план Б — Мат, наистина нямаше избор. План В трябваше да бъде самата Елена. И без това кръвта й бе много по-силна, отколкото на който и да е друг, толкова пълна със Сила, че на Стефан щеше да му е нужно само…

— Не! — прошепна Мередит в ухото на Елена, като някак си успя да изрече думата, без да съска. — Слизат по стълбите. Трябва да намерим Стефан сега! Ще му кажеш ли, че ще се срещнем в малката спалня зад салона?

— Да, но…

— Направи го!

А аз все още не зная какво представлява това бойно копие, каза си Елена, като позволи на приятелката си да я хване за ръцете и да я побутне към спалнята. Но зная как звучи „ловец убиец“ и определено не ми харесва. А онова оръжие — в сравнение с него един кол изглежда като пластмасов нож. При все това изпрати телепатично послание на Стефан, който следваше полицаите надолу по стълбите: Мередит ще ти даде достатъчно кръв, за да можеш да им въздействаш чрез внушението. Няма време за спор. Ела бързо тук и за бога, опитай се да изглеждаш весел и уверен.

Стефан не изглеждаше готов да се подчини. Не мога да взема достатъчно, за да се докоснат съзнанията ни. Това може…

Елена изгуби търпение. Беше изплашена; беше изпълнена с подозрения към една от двете си най-добри приятелки — ужасно чувство — и беше отчаяна. Имаше нужда Стефан да направи това, което му казваше. Ела тук по-бързо! , гласеше посланието й, но явно го бе връхлетяло с цялата мощ на чувствата й, защото той внезапно стана загрижен и нежен. Идвам, любима , отвърна просто.

Докато полицайката претърсваше кухнята, а колегата й — всекидневната, Стефан пристъпи прага на стаята за гости на първия етаж, където имаше едно разхвърляно легло. Лампите бяха угасени, но с нощното си виждане различаваше идеално Елена и Мередит, застанали до завесите. Мередит бе обвила сковано ръце около себе си като скачач на бънджи, който се страхува от височини.

Вземи колкото ти е нужно, но без да й причиниш трайни увреждания — и се опитай да я приспиш. И не навлизай прекалено дълбоко в съзнанието й…

Ще се погрижа за това. Ти по-добре излез в коридора, нека видят поне един от нас, любов моя , отвърна Стефан безмълвно. Очевидно Елена бе едновременно изплашена за приятелката си и изпълнена с желание да я закриля и много бързо се бе озовала във вихъра на организаторската си стихия. Обикновено това беше добре, защото, ако имаше нещо, от което Стефан разбираше — дори и да бе единственото, — то бе вземането на кръв.

— Искам да помоля за мир между нашите семейства — рече той и протегна ръка към Мередит. Тя се поколеба и Стефан, колкото и усърдно да се стараеше да не го прави, не можа да не чуе мислите й, все едно бяха малки създания, спотаили се в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието й. На какво се бе посветила тя? Какъв смисъл влагаше той в думата семейство?

Това наистина е само формалност , каза й той, опитвайки се да завоюва позиции на друг фронт: да я накара да приеме докосването на мислите му до нейните. Никога не съм имал нищо против.

— Не — отвърна Мередит. — Важно е. Искам да ти вярвам, Стефан. Само на теб, но… не разполагах с копието, преди Клаус да умре.

Мисълта му препусна.

— Тогава ти не си знаела каква си…