Лиза Смит - Полунощ

Безпокойството му се предаде и на Жезалин. Това не биваше да става. Тя трябваше да е спокойна и тиха, докато изпие колкото може повече от кръвта й. Това нямаше да й навреди ни най-малко, ала за него щеше да има огромно значение.

Като откъсна съзнанието си от неподправеното елементарно удоволствие заради това, което правеше, той започна много внимателно, много нежно да прониква в съзнанието й.

Не беше трудно да достигне до сърцевината му. Който бе откъснал това деликатно и нежно момиче от света на хората и я бе превърнал във вампир, не й бе сторил добро. Не че тя имаше някакви морални задръжки срещу вампиризма. Тя бе свикнала лесно с новия си живот и му се наслаждаваше. От нея би станало добър ловец в пустошта. Но в този замък? С всички тези слуги? Беше все едно да си заобиколен от стотина надменни сервитьори и двеста снизходителни виночерпци, които се вторачват в теб още в мига, в който отвориш уста, за да изречеш поредната си заповед.

Ето например тази стая. Тя бе искала малко по-светли тонове — лек нюанс на виолетово тук, бледомораво там — макар че, естествено, разбираше, че в спалнята на една принцеса трябва да преобладава черното. Но когато повдигна плахо темата за цветовете пред една от салонните камериерки, момичето сви презрително ноздри и изгледа Жезалин така, сякаш бе пожелала да завържат слон за леглото й. Принцесата нямаше смелост да спомене желанията си пред икономката, но след седмица пристигнаха три коша, пълни с малки възглавнички, от черни по-черни. Това беше желаното от нея „цветно разнообразие“. И дали в бъдеще Нейно Височество ще бъде така добра да се допита първо до икономката си, преди да говори с персонала за приумиците си, свързани с обзавеждането?

И тя го каза точно така — „приумици“ , помисли си Жезалин, изви врата си назад и прокара острите си нокти през гъстата, мека коса на Деймън. И — о, това не е добре. Аз не съм добра. Аз съм вампирска принцеса и виждам ролята, но не мога да я изиграя.

Вие сте принцеса до мозъка на костите, Ваше Височество , увери я Деймън. Просто имате нужда някой да придаде повече тежест на заповедите ви. Някой, който никога няма да оспорва господарската ви власт. Слугите ви роби ли са?

Не, всички са свободни.

Е, това малко усложнява нещата, но винаги може да им крещите по-високо. Деймън се чувстваше препил с вампирска кръв. Още два такива дни и той ще бъде ако не като предишния Деймън, то почти: истински вампир, свободен да се разхожда из града, както му се прииска. И със Силата и положението на вампирски принц. Това бе почти достатъчно, за да намали ужаса, който бе изживял през последните два дни. Поне можеше да си го каже и да се опита да му повярва.

— Чуйте — заговори рязко и се отдръпна от крехкото тяло на Жезалин, за да надникне в очите й. — Ваше прекрасно Височество, позволете ми да ви направя една услуга, преди да умра от любов или да заповядате да ме убият заради дързостта ми. Нека ви даря „цвят“ — а след това да застана до вас, когато вашите слуги си позволят да мрънкат.

Жезалин не бе привикнала на подобни внезапни решения, но страстното вълнение на Деймън бе твърде заразително, за да остане равнодушна. Отново изви глава назад.

Когато най-после напусна изящния дворец, Деймън излезе през предната врата. Имаше у себе си малко пари, останали от залагането на скъпоценните камъни, но те бяха повече от достатъчно за това, което си бе наумил. Беше напълно сигурен, че когато следващия път излезе, щеше да полети през портала.

Обиколи различни магазини и изхарчи и последната си монета. Смяташе да отскочи до Бони, докато пазарува, но пазарът се намираше в противоположна посока на странноприемницата, където я бе оставил, и накрая просто не му остана време.

Когато се запъти обратно към замъка, не беше особено обезпокоен. Бони, колкото и кротка и крехка да изглеждаше, всъщност притежаваше твърда ядка, която — той бе сигурен — щеше да я задържи вътре в стаята три дни. Тя щеше да се справи. Деймън знаеше, че може.

Заудря по малката порта на замъка, докато един намръщен страж не му отвори.

— Какво искаш? — тросна се мъжът.

Бони умираше от скука. Беше минал само един ден, откакто Деймън я остави — ден, който можа да различи само по броя на яденета, които й донесоха, тъй като огромното червено слънце никога не залязваше от хоризонта, а кървавочервената светлина никога не се променяше, освен ако не валеше.

На Бони й се искаше да завали. Искаше да завали сняг или да избухне пожар, да връхлети ураган или малко цунами. Беше опитала да изгледа едната звездна сфера, съдържаща някаква абсурдна сапунка, която изобщо не проумя.