Лиза Смит - Полунощ

В историята момчето и момичето китсуне трябваше да отидат на „върха на света“, където кората на най-горното, Тъмното измерение се бе пропукала — това, в което се намираше Бони в момента. Двамата успяха някак си да се спуснат надолу, много надолу, преминаха през различни изпитания за смелост и съобразителност, преди да влязат в най-долното измерение — Долния свят.

Долният свят бе съвсем различен от Тъмното измерение. Това бе царството на леда и хлъзгавия сняг, на глетчери и пукнатини, окъпани от синия сумрак на три луни, светещи над тях.

Децата китсуне едва не умряха от глад в Долния свят, защото една лисица почти нямаше какво да ловува там. Хранеха се с малки животни, които живееха в този студ: мишка и малки бели полевки, понякога с насекоми ( О, отврат! , помисли си Бони). Оцеляха, докато през мъглата съзряха висока черна стена. Поеха покрай стената и накрая стигнаха до Входа на крепостта с високи кули, чезнещи сред облаци. Над вратата, написани на древен език, който едва успяха да разчетат, се виждаха думите: Седемте порти.

Китсунетата влязоха в една стая, където имаше осем входа или изхода. Едната беше вратата, през която бяха влезли. И докато се оглеждаха, всяка врата се обля в светлина и те видяха, че останалите седем врати водят към седем различни светове, единият от които бе раят на китсуне. Една порта водеше към поляна с вълшебни цветя, зад друга се виждаха пеперуди, прехвръкващи над бликащ фонтан. От трета се стигаше до тъмна пещера, пълна е бутилки от мистичното вино „Черна магия“, което се правеше само от гроздето, растящо в льосовата почва покрай река Клариън. Следващата извеждаше до дълбока мина, в която искряха скъпоценни камъни с големината на юмрук. Имаше и една порта, зад която се намираше цветето на цветята: Кралска радхика. От време на време то променяше формата си — от роза или кичест карамфил до орхидея.

През последната врата видяха само едно гигантско дърво, но се носеше мълва, че последното съкровище е невероятно голяма звездна сфера.

Сега момчето и момичето забравиха напълно за рая на китсуне. Всеки от тях искаше по нещо от съкровищата зад различните врати, но не можеха да се споразумеят. Правилото беше, че всеки, който достигне до вратите, ще може да влезе само през една и после да се върне. Но докато момичето искаше клонка от Кралска радхика като символ на края на пътуването им, момчето настояваше за бутилка вино „Черна магия“, за да поддържа силите им по обратния път. Колкото и да спореха, не стигнаха до съгласие. Така че накрая решиха да прибегнат до измама. Щяха едновременно да отворят по една врата, да грабнат каквото искат, след това да изскочат навън и да се измъкнат през Входа на крепостта, преди да ги заловят.

Тъкмо се канеха да го сторят, когато един глас ги предупреди да не го правят с думите:

— Има само една врата, през която двамата да влезете и след това да се върнете там, откъдето сте дошли.

Но момчето и момичето не обърнаха внимание на предупреждението. Момчето влезе през вратата, която водеше до бутилките с вино „Черна магия“, а в същия миг момичето пристъпи прага на вратата, зад която беше цветето Кралска радхика. Но когато и двамата се обърнаха, зад тях вече нямаше и следа от врата. Момчето разполагаше с достатъчно вино за пиене, но трябваше да остане завинаги на тъмно и студено. Рукналите сълзи замръзнаха върху страните му. Момичето можеше до безкрай да се радва на красивото цвете, но нямаше какво да яде или пие и започна да чезне под жаркото жълто слънце.

По тялото на Бони се разля приятната тръпка на доволен читател. Приказката, чиято поука беше да не бъдем алчни, приличаше на приказките, които нейната баба й четеше, когато беше дете, а тя слушаше в захлас, сгушена в скута й.

Толкова много й липсваха Елена и Мередит! Имаше какво да разкаже, ала нямаше на кого.

— Стефан! Стефан! — Елена беше твърде нервна, за да отсъства повече от пет минути от спалнята, колкото й бяха нужни, за да я видят полицаите. Всъщност този, когото търсеха, но не намериха, беше Стефан. Изобщо не им бе хрумнало, че някой може да се прокрадне и да се скрие в стаята, която вече бяха претърсили.

А сега Елена не получаваше отговор от Стефан, който бе сключен в прегръдка с Мередит, притиснал плътно уста върху двете малки рани, които бе направил. Елена трябваше да го разтърси за раменете, да разтърси и двамата, за да ги накара да реагират.

Тогава Стефан се отдръпна рязко назад, но без да пуска Мередит, която иначе щеше да падне. Побърза да оближе кръвта от устните си. За пръв път вниманието на Елена не бе съсредоточено върху него, а върху приятелката й — приятелка, на която бе позволила да направи това.