Лиза Смит - Полунощ

Сега й се искаше никога да не се бе опитвала да попречи на Деймън да дойде тук. Щеше й се да се бе освободил от нея, преди и двамата да паднат в дупката. Да беше сграбчила ръката на Мередит и да бе пуснала Деймън.

А това бе едва първият ден.

Деймън се усмихна на вкиснатия пазач.

— Какво искам? Само това, което вече имам. Отворена врата. — Но не влезе вътре. Попита какво прави принцесата и го осведомиха, че обядва. От донор.

Идеално. Скоро върху портата се разнесе различно почукване. Деймън настоя да я отворят по-широко. Стражите никак не го харесаха; съвсем правилно бяха свързали изчезването на досегашния капитан на стражата с неочакваната поява на този странен човек. Но у него имаше нещо застрашително, дори в този страшен свят. Те му се подчиниха.

Не след дълго последва още едно тихо почукване, сетне още едно и още едно, така, докато дванайсет мъже и жени, понесли в ръцете си камари от влажна, уханна кафява хартия, последваха безшумно Деймън нагоре по стълбите до черната спалня на принцесата.

Междувременно Жезалин бе провела една дълга и отегчителна среща в компанията на двама от финансовите си съветници, които й се струваха много стари, макар че бяха превърнати във вампири, когато са били двайсетина годишни. Мускулите им са се отпуснали заради липса на упражнения , улови се да си мисли принцесата. И съвсем естествено, бяха облечени в одежди с дълги ръкави и широки панталони, целите черни, с изключение на яките около вратовете им, които на газената светлина вътре изглеждаха бели, и алени отвън заради слънцето, което никога не залязваше.

Принцесата тъкмо ги бе изпроводила, след като двамата се бяха поклонили почтително. Тя се поинтересува, при това доста раздразнено, къде е човекът Деймън. Неколцина слуги, с едва прикрита злост зад неискрените усмивки, й обясниха, че се е запътил, съпроводен от десетина… човешки същества… към спалнята й.

Жезалин едва не полетя към стълбата и се изкачи много бързо, но с изисканата грациозност, която знаеше, че се очаква от благопристойните жени вампири. Стигна до готическите врати и дочу приглушените звуци на възмущение и злоба, докато придворните й дами си шепнеха. Ала преди принцесата да успее да попита какво става, тя бе връхлетяна от огромна, топла и уханна вълна. Не беше наситеният и животворен аромат на кръвта, но нещо по-леко, сладко и в момента, когато жаждата й за кръв бе утолена, дори по-упойващо и замайващо. Тя бутна двойните врати, сетне спря изумена.

Приличащата на катедрала черна спалня беше пълна с цветя. Имаше купища лилии, вази, пълни с рози, лалета във всякакви цветове и отсенки, изобилие от бели и жълти нарциси, а във всички ъгли лежаха пръснати дъхави орлови нокти и фрезии.

Цветарите бяха превърнали мрачната, традиционна черна стая във фантастично и екзотично творение. По-мъдрите и прозорливи придворни на принцесата помагаха енергично на цветарите да ги подредят, като носеха големи, красиви вази.

Щом видя Жезалин да влиза в стаята, Деймън тутакси се приближи и коленичи пред нея.

— Нямаше те, когато се събудих! — заяви сърдито принцесата, а Деймън леко се усмихна.

— Простете ми, Ваше Височество. Но след като така и така ще умра, си помислих, че трябва да отида и да ви донеса тези цветя. Харесват ли ви цветовете и уханията?

— Уханията? — Жезалин имаше чувството, че цялата се разтапя. — Това е… като… истински празник за носа ми! Никога досега не съм виждала по-прекрасни цветове! — Избухна в смях, зелените й очи заискриха, правата й коса се люшна като огнен водопад по раменете. После побутна Деймън и го поведе с наперена походка към сумрака на единия от ъглите. На Деймън му бе нужно цялото самообладание, за да не се разсмее; тя толкова много приличаше на игриво котенце, погнало есенно листо.

Но щом стигнаха до ъгъла, закрит от черни завеси, далеч от всякакъв прозорец, Жезалин доби дяволски сериозно изражение.

— Ще заповядам да ми ушият рокля с цвета на тези тъмнопурпурни карамфили — прошепна. — Не черна.

— Ваше Височество ще изглежда страхотно в нея — прошепна на свой ред Деймън в ухото й. — Толкова ослепителна, толкова предизвикателна…

— Дори мога да нося корсетите си под роклята. — Погледна го през гъстите си мигли. — Или… би било прекалено?

— Нищо не е прекалено за вас, моя принцесо — увери я Деймън. Замисли се за миг. — Корсетите ще са в тон с роклята или ще бъдат черни?

На свой ред Жезалин също се замисли.

— Същия цвят? — осмели се тя.