Наоми Новик - Нефритеният трон

Лондонското поделение се намираше недалеч от адмиралтейството, на западния бряг на Темза. Въпреки района, така безкрайно удобен, най-близките постройки бяха опърпани и занемарени. Обитателите им не можеха да си позволят далеч по-дребни неща от един дракон. Някои от къщите бяха изоставени, а група мършави деца надничаше подозрително при преминаването на чужди хора. В уличните канавки се стичаше мътилка от нечистотии. Докато тичаха, Лорънс и Роланд строшиха с ботушите си тънката ледена коричка и зловонието ги последва по петите.

Тукашните улици бяха съвсем безлюдни, но докато бързаха, тежка каруца изскочи от мъглата, сякаш със зли намерения. Роланд дръпна Лорънс на тротоара в последния момент, преди той да бъде завлечен под колелетата. Коларят дори не намали при килването на колата, а изчезна зад ъгъла, без да се извини.

Портите на поделението се открояваха блестящи сред мръсните улици и също толкова неприветливата утрин — с прясно боядисаното си ковано желязо и лъснати месингови дръжки. Беше учудващо, че двама млади морски пехотинци се шляеха наблизо в червените си униформи и с подпрени на стената мускети. Дежурният пазач на входа козирува на Роланд, когато дойде да им отвори, а пехотинците примигаха объркано — в този момент пелерината й бе заметната на раменете и разкриваше трите й златни ивици и не особено надарената й гръд.

Лорънс пристъпи намръщено напред, за да препречи гледката.

— Благодаря, Патсън. Тук ли е куриерът от Дувър? — каза на пазача, веднага щом влязоха.

— Мисля, че ви очаква, сър — отвърна Патсън, посочвайки през рамо с палец, докато затваряше портите. — На първата площадка, заповядайте. Не ги мислете онези — добави той, поглеждайки навъсено морските пехотинци, които изглеждаха сериозно сконфузени. Бяха просто момчета, а Патсън бе едър мъж, бивш оръжейник, чиято превръзка на окото и обгорена червена кожа около нея го правеха още по-страшен. — Ще си поприказвам с тях, не се кахърете.

— Благодаря, Патсън, давай все така — каза Роланд и продължиха. — Какво търсят тук тези зайци? Поне не са офицери, извадихме късмет. Помня как преди дванайсет години един армейски офицер разкрил капитан Сен Жермен, когато я ранили в Тулон. Той вдигна дяволски голяма патардия, историята за малко да стигне до пресата. Идиотска работа.

Само тясна ивица дървета и постройки отделяше поделението от прахоляка и шума на града. Те стигнаха бързо до първата площадка, на която и средно голям дракон едва би успял да разпери криле. Куриерът наистина чакаше — млада Уинчестър, чиито пурпурни криле още не бяха потъмнели като на зряло животно, но бе с пълна сбруя и нетърпелива да потегли.

— Виж ти, Холин! — Лорънс радостно стисна ръката на капитана. Бе доволен да срещне отново водача на наземния си екипаж, но вече в офицерска униформа. — Това ли е твоят дракон?

— Да, сър, това е Елси — отвърна Холин със светнал поглед. — Елси, това е капитан Лорънс. Разказвал съм ти — той ми помогна да те взема.

Уинчестърът обърна глава и изгледа Лорънс с умни, заинтригувани очи. Нямаше и три месеца, беше още дребна, дори за своята порода, но изглеждаше добре гледана, а кожата й лъщеше от чистота.

— Значи вие сте капитанът на Темерер? Благодаря ви, много харесвам моя Холин — изчурулика тя и смушка Холин с толкова голяма привързаност, че едва не го събори.

— Радвам се да помогна и да се запозная с вас — отвърна Лорънс с пресилен ентусиазъм, защото напомнянето извика силна вътрешна болка. Темерер бе тук, на по-малко от петстотин ярда [2] Един ярд се равнява на 0,914 м. — Бел. прев. от него, а не можеха да разменят и дума.

Той извърна глава натам, но сгради препречваха гледката. Не можеше да зърне черната му кожа.

Роланд попита Холин:

— Готово ли е всичко? Трябва да потеглим незабавно.

— Тъй вярно, чакаме само телеграмите — отговори Холин. — Пет минути, може да се разтъпчете преди полета.

Изкушението бе огромно. Лорънс преглътна тежко, но самодисциплината му надделя. Едно беше открито да не се подчини на позорна заповед, съвсем друго — да се прокрадва, за да не изпълни неприятна. Ако го направеше сега, това щеше да се отрази зле на Холин и Роланд.

— Само ще вляза в казармата да говоря с Джарвис — каза той вместо това и отиде да търси човека, който ръководеше грижите за Темерер.

Джарвис бе по-възрастен мъж, изгубил голяма част от левите си ръка и крак след неприятно падане от гърба на дракона, при когото служеше като впрегач. След възстановяването си, станало против всякаква логика, бе преназначен на лека служба в лондонското поделение, което се ползваше изключително рядко. Имаше странен несиметричен вид с дървения си крак и металната кука за ръка. Бездействието го беше направило малко ленив и опак, но Лорънс често се проявяваше като добър негов слушател и сега получи топло посрещане.