Наоми Новик - Нефритеният трон

— Благодаря ти, Джейн. Радвам се да те видя — отвърна той и се остави да го водят към странноприемницата, макар че гърлото му се беше свило. — Все пак защо си тук? Нали не се е случило нещо на Екзидий?

— Съвсем не, освен ако не си е причинил стомашно разстройство — отвърна тя. — Но Лили и капитан Харкорт се сработват блестящо, затова Лентън им възложи двоен патрул, а на мен даде няколко свободни дни. Екзидий прие това като извинение да излапа наведнъж три тлъсти крави, нещастният лакомник. Не му мигна окото, когато му предложих да го оставя със Сандърс — това е новият ми първи лейтенант — и да дойда да ти правя компания. Затова изнамерих цивилни дрехи и пристигнах с куриера. О, по дяволите, изчакай за момент.

Тя спря и ритна енергично, за да освободи полите си. Бяха твърде дълги и се закачаха в тока й. Той я хвана за ръката, за да не падне, а после двамата продължиха с по-бавна крачка из лондонските улици. Мъжката походка и белегът на лицето на Роланд привличаха нетактични погледи. Лорънс стрелкаше кръвнишки всеки минувач, който се втренчваше по-дълго, макар тя самата да не обръщаше внимание на това. Тя обаче забеляза държанието му и каза:

— В ужасно свирепо настроение си. Не стряскай клетите момичета. Какво ти казаха в адмиралтейството?

— Предполагам, вече си разбрала, че пристигна делегация от Китай. Китайците възнамеряват да си вземат Темерер, а правителството няма да им се противопостави. На него обаче тези не му минават. Казал им да вървят да се обесят, макар че от седмици го увещават да замине — отвърна Лорънс.

Докато говореше, го прониза остра болка, като стягане под гръдната кост. Той ясно си представи Темерер, затворен сам в порутеното, почти неизползвано в последните сто години лондонско поделение — без компанията на Лорънс и войниците му, без да има кой да му почете, само неколцина малки дракони куриери прелитащи оттам по работа.

— Разбира се, че няма да замине — каза Роланд. — Не мога да повярвам, че са очаквали да го убедят да те изостави. Би трябвало да разбират повече — нали уж китайците се славят като най-изкусните дресьори на дракони.

— Техният принц не скри лошото си мнение за мен. Може би са очаквали Темерер да споделя отношението им и да се радва, че се прибира у дома — отвърна Лорънс. — Във всеки случай им е омръзнало да го увещават, затова онзи подлец Барам ми заповяда да го излъжа, че сме разпределени в Гибралтар. Така ще го качат на кораб и преди да разбере какво са наумили, ще го откарат в открито море, откъдето да му е твърде далече да се върне с летене.

— Възмутително! — пръстите й се впиха в ръката му почти до болка. — Пауис не възрази ли? Не мога да повярвам, че им е позволил да ти предложат подобно нещо. От морските офицери не се очаква да ги разбират тези неща, но Пауис трябваше да им обясни.

— Смея да кажа, че той е безсилен. Той е просто редови офицер, а Барам е назначен от правителството — каза Лорънс. — Пауис поне ме спаси от бесилото — отпрати ме, когато бях прекалено ядосан, за да се контролирам.

Те стигнаха улица „Странд“. Усиленото улично движение затрудни разговора, освен това трябваше да внимават да не бъдат опръскани със съмнителната сива кал от канавките, която тромавите каруци и наемните файтони запращаха по тротоара. С отшумяването на гнева Лорънс се чувстваше все по-потиснат.

От момента на раздялата той намираше утеха ежедневно да се надява, че скоро това ще приключи — китайците ще проумеят, че Темерер не желае да си тръгва или адмиралтейството ще се откаже от опитите да ги омилостиви. Дори и така, това бе тежка присъда. Двамата не се бяха разделяли за цял ден още от излюпването на Темерер и Лорънс не можеше да измисли какво да прави и как да запълва часовете. Но дори двете дълги седмици бяха нищо, в сравнение с ужасяващото прозрение, че е провалил всичките си шансове. Китайците нямаше да отстъпят и накрая правителството щеше да намери начин да отпрати Темерер — очевидно нямаше нищо против да му наговори куп лъжи за тази цел. Барам най-вероятно вече нямаше да му позволи да види дракона, дори само за да се сбогуват.

Досега Лорънс не си бе позволявал да мисли какъв ще е животът му без Темерер. Невъзможно бе да вземе друг дракон, а флотът нямаше да го приеме обратно. Може би можеше да стане капитан на търговски кораб или капер, но вече нямаше сърце за тази работа, освен това бе събрал настрана добра сума от плячкосване. Можеше да се ожени и да заживее като провинциален джентълмен, но тази възможност, навремето така идилична във въображението му, сега изглеждаше сива и безинтересна.