Наоми Новик - Нефритеният трон

Той положи ръце на муцуната на Темерер и за момент опря буза в мекия му нос. Темерер изрази нещастието си с ниско ръмжене.

— Лорънс, Лорънс, повече не ме изоставяй.

Лорънс преглътна.

— Скъпи приятелю — каза той и замлъкна. Нямаше какво да му отговори.

Двамата стояха, опрели главите си в мълчание, забравили за околния свят, но само за кратко.

— Лорънс — викна Роланд някъде отвън. Беше останала без дъх, а гласът й бе настоятелен. — Темерер, отмести се, приятелю.

Темерер вдигна глава и неохотно се премести колкото да могат да говорят, но през цялото време остана между Лорънс и групата на Барам. Роланд се провря под предната му лапа и застана до Лорънс.

— Знам, че не можеше да не дойдеш при Темерер, но това ще изглежда зле в очите на човек, който не разбира драконите. За Бога, не позволявай на Барам да те въвлече в още нещо. Отговаряй му смирено като на ядосана майка, изпълни всичко, което ти нареди. — Тя тръсна глава. — По дяволите, Лорънс, не ми се иска да те изоставям, когато си в подобно затруднение, но телеграмите пристигнаха, а всяка минута е от значение.

— Естествено, че не можеш да останеш — отвърна той. — В Дувър те очакват, най-вероятно за да поведеш атаката. Ние ще се справим тук, не се бой.

— Каква атака? Битка ли ще има? — Темерер бе подочул разговора. Той сви нокти и погледна далече на изток, сякаш оттук можеше да види как формациите се издигат в небето.

— Тръгвай и се пази, моля те — бързо каза Лорънс на Роланд. — Извини ме пред Холин.

Тя кимна:

— Помъчи се да останеш спокоен. Ще говоря с Лентън преди да потеглим. Корпусът няма да остане безучастен. Достатъчно лошо е, че ви разделиха, а сега и този безобразен натиск — да тревожат всичките дракони по този начин. Това не бива да продължава и никой не може да те вини за постъпката ти.

— Не се тревожи и не се бави нито миг повече. Атаката е по-важна — въодушевено каза той, сякаш вярваше на уверенията й, но и двамата знаеха, че положението е безнадеждно. Лорънс не съжаляваше нито за миг, че се е приближил до Темерер, но открито бе нарушил заповед. Нямаше Военен съд, който да го оправдае. Барам щеше да докаже обвиненията и Лорънс нямаше да може да отрече. Не вярваше да го обесят, това не бе неподчинение на бойното поле и обстоятелствата го оправдаваха до известна степен, но ако още служеше във флота, щяха да го разжалват. Нямаше избор, трябваше да си понесе последствията. Той се усмихна насила, Роланд стисна набързо ръката му и тръгна.

Китайците станаха на крака и си върнаха самообладанието. Изглеждаха по-добре от опърпаните морски пехотинци, които сякаш бяха готови всеки момент да побягнат. Всички заедно тръгнаха да прескачат падналия дъб. По-младият официален пратеник Сун Кай мина пъргаво напред и заедно с един от слугите подаде ръка на принца, за да му помогне да слезе. Юнсин се препъваше в тежката бродирана роба и оставяше по прекършените клони шарена паяжина от блестяща коприна. Ако изпитваше дори част от ужаса, изписан по лицата на англичаните, това по нищо не личеше. Той изглеждаше непоклатим.

Темерер не сваляше от групата свиреп, мрачен поглед.

— Няма да стоя тук, докато всички останали са в битка, независимо какво искат тези хора.

Лорънс го погали утешително по шията.

— Не им позволявай да те разстроят. Запази спокойствие, скъпи приятелю. Нервите няма да подобрят положението ни.

Темерер само изсумтя, а окото му остана приковано в тях. Яката му продължаваше да е вдигната, с насочени шипове. Той не бе в настроение за отстъпки.

Силно пребледнелият Барам не бързаше да доближи Темерер, но Юнсин му заговори остро. Ако се съдеше по жестовете му към Темерер, той повтаряше исканията си настоятелно и гневно. От своя страна, Сун Кай стоеше настрана и изучаваше с внимание Лорънс и Темерер. Най-накрая Барам тръгна намръщено към тях, очевидно намирайки спасение от страха в гнева. Лорънс често бе виждал това държание у мъжете в навечерието на битка.

— Такава е, значи, дисциплината във вашия корпус — започна Барам. Това бе дребнаво и злобно, след като неподчинението вероятно бе спасило живота му. Той самият, изглежда, го осъзнаваше, затова се ядоса още повече. — Но пред мен такива не минават, Лорънс. Ще си получиш заслуженото. Сержант, арестувайте го…

Не чуха края на изречението. Барам потъна, смали се, разпенената му червена уста се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Думите станаха недоловими, докато земята се отдалечаваше под краката на Лорънс. Ноктите на Темерер бяха сключени внимателно около тялото му и големите черни криле пореха небето с широки махове нагоре, нагоре, нагоре през мъгливия лондонски въздух, който покриваше със сажди кожата на Темерер и изпъстряше с точици ръцете на Лорънс.