Джордж Мартин - Огън и кръв

Армията, която лорд Алин трябвало да преведе до Долината, щяла да се командва от брата на лейди Лара Моредо Рогари, обявил лорд Роуан. Този лорд Моредо бил безстрашен боец, никой не можел да се съмнява; висок и неумолим, с бяло-руса коса и бляскави сини очи, изглеждал самото олицетворение на воин на Стара Валирия, казвали хората, и носел дълъг меч от валирианска стомана, наречен Истина.

Въпреки храбростта му обаче назначението на лисенеца се оказало много непопулярно. Докато братята му, Рогерио и Лото, владеели съвършено Общата реч, Моредо боравел с езика ограничено, в най-добрия случай, и разумността да се постави един лисенец да командва армия вестероски рицари била силно оспорвана. Враговете на лорд Роуан в двора — сред които много от хората, които дължали постовете си на Ънуин Пийки — побързали да заявят, че това било доказателство за приказките от половин година насам, че Тадеус Роуан се е продал на Дъбов юмрук и Рогарите.

Такова мърморене щяло да е без голямо значение, ако атаките над Долината били успешни. Не били. Въпреки че Дъбов юмрук лесно заобиколил наемните кораби на Позлатения сокол и превзел заливчето при Града на гларуса, нападателите загубили стотици мъже, докато овладеят с щурм пристанищните стени, и три пъти повече в последвалите боеве от къща на къща. След като преводачът му бил убит в битката по улиците, Моредо Рогари бил много затруднен в комуникацията с бойците си: мъжете не разбирали командите му, нито той разбирал докладите им. Последвал хаос.

В другия край на Долината междувременно пътят през планините се оказал далеч не толкова открит, колкото се предполагало. Войската на сир Робърт Роуан се оказала затънала в дълбоки снегове в по-високите проходи, забавила настъплението си до пълзене, а обозът непрекъснато попадал под атаките на диваците, обитаващи тези планини (потомци на Първите хора, изтласкани от Долината от андалите преди хиляди години). „Бяха скелети в кожи, въоръжени с каменни брадви и дървени криваци — казал по-късно Бен Блекууд, — но толкова гладни и толкова отчаяни, че не можеше да бъдат възпрени, колкото и много да убивахме.“ Скоро студът, снегът и нощните нападения започнали да взимат своята дан.

Високо в планините немислимото се случило една нощ, когато лорд Роуан и хората му се присвили около лагерните си огньове. В склона над пътя се виждало устието на пещера и десетина души се качили да видят дали може да им предложи подслон срещу вятъра. Костите, разпръснати около входа на пещерата, би трябвало да ги спрат, но те продължили навътре… и събудили дракон.

Шестнайсет души загинали и тройно повече претърпели изгаряния, преди разгневеният звяр да отлети и да избяга в планините с „една дрипава жена, вкопчена на гърба му“. Това било последното виждане на Крадеца на овце и неговата ездачка Коприви, записано в аналите на Вестерос… макар диваците от планините все още да разправят приказки за „огнена вещица“, която някога обитавала скрита долина, далече от всякакъв път или село. Един от най-дивите планински кланове започнал да я почита, според разказвачите; младежи доказвали храбростта си, като ѝ носели дарове и били признавани за мъже само когато се върнат с изгаряния, за да покажат, че са се изправяли пред драконовата жена в леговището ѝ.

Срещата с дракона не било последното премеждие, на което воинството на сир Робърт се натъкнало. Докато стигнат до Кървавата порта, една трета от тях загинали от дивашки нападения или умрели от студ или глад. Между мъртвите бил сир Робърт Роуан, премазан от канара, когато мъжете от клановете срутили половин планински склон върху колоната. След смъртта му командването поел Бен Блекууд Кървавия. Макар и все още на половин година до пълнолетието си, лорд Блекууд по това време имал военен опит колкото мъже четири пъти по-големи от него. При Кървавата порта, входа към Долината, оцелелите намерили храна, топлина и гостоприемство… но сир Джофри Арин, Рицарят на Кървавата порта и избраният наследник на лейди Джейни Арин, видял веднага, че преминаването било направило мъжете на Блекууд негодни за бой. Вместо помощ във войната му те щели да са бреме за него.

Докато боевете в Долината продължавали, обещанието на Лисенската пролет понесло друг тежък удар на стотици левги на юг, с почти едновременната кончина на Лисандро Великолепния в Лис и на неговия брат Дразенко в Слънчево копие. Макар помежду им да се простирало Тясното море, двамата Рогари умрели в рамките на един ден, и двамата при подозрителни обстоятелства. Дразенко издъхнал пръв, задавен до смърт с парче бекон. Лисандро се удавил, когато пищната му баржа потънала, докато го пренасяла от Благоуханната му градина до двореца му. Неколцина щели да настояват, че смъртта им била плод на нещастни злополуки, много повече приели съвпадането на кончините им по време като доказателство за заговор да бъде съборен домът Рогари. Широко разпространено било убеждението, че Безликите мъже на Браавос били отговорни за убийствата: никъде по широкия свят не било известно да съществуват по-изкусни наемни убийци от тях.