Даринда Джонс - Четвъртият гроб под краката ми

Гняв се надигна в мен по-бързо от разбиването на атом. Като вулкан, изригващ от върха на планина, ярост изби от мен като ослепителна светкавица. Прозорци се разбиха и парчетата стъкло увиснаха като купчина блестящи цветове, когато тръгнах към Русокоско, стиснала зъби решително. Той презареждаше пушката, движенията му в пренастройващото се време бяха бавни, мудни. Той насочи приклада към рамото си, наклони глава, докато образа не се намести през мерника. Точно когато пръстът му започна да натиска спусъка, аз се протегнах през гърдите му и смачках сърцето му. То изтупка още веднъж, два пъти, после спря. А удовлетворението премина през мен както студена вода, гасяща пожар.

Русокоско се хвана за гърдите, устата му увисна отворена, борейки се за въздух, секунди преди да падне по лице на земята.

Рейес се появи до мен. Огледа мен, кръвта, после се обърна към мястото, на което стояхме допреди малко. Където бяхме и сега. Когато погледнах назад, видях себе си, коленичила на земята, гледайки назад към себе си, в собствените си очи. Тялото на Рейес лежеше до мен. Преди да намеря някакъв смисъл в това, аз се озовах на предишното си място със стреснато ахване, сякаш въобще не бях излязла от тялото си, сякаш не го бях видяла от значително разстояние. Сведох поглед към Рейес.

Той се беше свил, дишането му беше трудно и повърхностно.

— Рейес! — извиках, лазейки към него и опитвайки се да открия раната, за да й приложа натиск. Куршум бе разкъсал гърдите му. Дори синът на Сатаната не би могъл да се измъкне с такава рана.

Чухме сирени в далечината, а той се помъчи да се изправи на колене.

— Заведи ме… в сенките. — Той кимна към контейнера за боклук. — Зад контейнера.

— Имаш нужда от линейка.

— Не. — Гняв ме удари като огнена стена. Той сграбчи блузата ми с окървавената си ръка и ме дръпна напред. — Няма да се върна и ти няма да ме пратиш там. — Бутна ме и падна на ръце, опитвайки се да си поеме въздух. Толкова силно ми напомни за първия път, когато го видях, когато бях в гимназията и той се бореше за въздух зад един контейнер, след като е бил пребит. Тогава го подведох. Не направих нищо, за да му помогна, и животът му несъмнено бе тръгнал по лош път. Нямаше да позволя да се случи отново.

Докоснах рамото му, забравяйки, че беше по-скоро вълк, отколкото куче, по-скоро пантера, отколкото котка. Нямаше нищо домашно в Рейес Фароу. Можеше да се промени за един удар на сърцето, беше го доказал дузина пъти. Но когато се обърна срещу мен, когато премина от жертва към хищник, шокът ми бе абсолютен.

Удари толкова бързо, движенията му бяха само размазана тъмнина. В един момент бе изправен вертикално, а в следващия беше хоризонтално. И беше върху мен, тялото му бе твърдо като камък, непреклонно, непоклатимо. Приведе се към мен, докато устата му — чувствената му уста, която едва наскоро бе изпращала тръпки на удоволствие през тялото ми — се озова до ухото ми. Топлината на кръвта му се разпростря по гърдите и раменете ми и се събра в основата на гърлото ми, а аз се зачудих колко ли още щеше да живее. Със сигурност никой не можеше да преживее такава кръвозагуба. Нито дори свръхестествено същество. Той провря бедро между краката ми, разтваряйки ги, за да се намести по-добре.

— Казах ти — рече той, гласът му бе като тихо ръмжене, носещо се през мен в нажежени до бяло вълни. — Никога… — Една ръка се обви около врата ми, докато устата му се гушеше в ухото ми. — … не… — Другата се плъзна нагоре по блузата ми, удоволствието от допира му оставяше горещи следи. — … ме… — Ханшът му разтвори още повече краката ми; ръцете ми ги обхванаха в рефлекс. — … съжалявай. — Устата му притисна моята, целувката бе сурова и нуждаеща се. Обвих ръце около кръста му, после спуснах една към твърдото му дупе, дърпайки го към себе си, искайки го вътре в мен. Въпреки ситуацията ни. Въпреки обстоятелствата.

Само Рейес Фароу можеше да ми причини това. Можеше да ме накара да му се моля, без значение от случващото се. Без значение колко страшно беше положението. И той го знаеше. Знаеше точно какво ми причинява.

Усетих усмивка зад целувката му, част от секундата преди да стане от мен и да изчезне в мрака. Студен порив зае мястото на топлината, която ме покриваше. Отпуснах ръце на земята. Затворих очи. Вдишах. Скимтене прозвуча до мен. Артемида лежеше в далечината, наблюдавайки. На всеки няколко секунди тя се приближаваше сантиметър по сантиметър, лазейки по корем. След това спря и се съсредоточи върху нещо в далечината, преструвайки се, че не ме забелязва.