Даринда Джонс - Четвъртият гроб под краката ми

Погледнах на другата си страна. ПФ и госпожа Алън бяха изчезнали. Вероятно се беше обадила в полицията.

Артемида влезе в зрителното ми поле, късичката й опашка махаше развълнувано, готова за още. Тя се сви до мен с умолително скимтене. Рейес пристъпи до мен и нетленното му тяло се сля с физическото. Робата се отпусна около раменете му, след това изчезна, когато издърпа мъжа отгоре ми. Благодарна, аз се изправих, избърсах лицето и косата си, после пристъпих до жената, която стоеше на колене, взирайки се сега в тревата, където бях допреди малко.

Коленичих и заговорих на демона вътре.

— Това няма да свърши добре за теб.

Тя вдигна поглед към мен, клепачите й потрепериха и каза:

— Пусни ме и ще пощадя жената.

После веждите й се смръщиха и отново се загледа в пространството. Тя се бореше. Жената. Бореше се с хватката на демона върху себе си.

Усещайки новата опасност, Артемида пролази напред, докато челюстта й не се оказа до шията на жената, зъбите й бяха оголени и блестящи, слюнка капеше от челюстите й. Демонът трепна и главата му се обърна към нея. В следващия миг Артемида нападна със свиреп лай, който разтърси прозорците. Демонът нямаше шанс. Тя го измъкна навън и го разкъса на парчета, докато не се превърна в тежка пара. След това се изпари, неизмеримия му мрак се разпръсна във въздуха.

Жената се строполи върху студената трева, а аз обърнах главата й, за да съм сигурна, че може да диша. Рейес се наведе да помогне и едва тогава осъзнах, че се беше бил с демон, докато безтелесната му същност бе извън тялото му. Никога не е бил способен на това. Обикновено, когато безтелесната му същност излезе, той изпадаше в състояние подобно на припадък.

Облегнах се назад, наблюдавайки го предпазливо.

— Ти… Ти си… Каза ми, че не можеш да правиш така — казах обвинително накрая. — Би се с демон без… — опитах се да намеря правилните думи… — без душата си.

Рейес проверяваше пулса на жената.

— Не можех — каза той разсеяно, преди да се обърне към мен. — Сега мога. — Той се изправи и ми подаде ръка. Изглеждаше резервиран, наранен.

— Това ли е? — попитах аз. — Сега просто го можеш? — Когато той само сви рамене, попитах: — Това всичките ли бяха? — Надявах се, че с отсъствието на Хедеши, техният лидер, нямаше да има повече демони, с които да се бия.

— Засега. — Той се смръщи и погледна надолу към алеята покрай сградата. — Докато не открият по-добър начин да се доберат до теб.

Все още бяхме в безизходно положение. И не можех да не се зачудя дали обвиненията му за убийство не бяха оттеглени, само за да се превърне в подпалвач. Защо би подпалил онази сграда? Която и да е от сградите? Бе живял там, но защо би ги запалил?

Трябваше да си спомня откъде бе дошъл. Бях изтезавана от Ърл Уолкър само веднъж и това ме бе променило умствено, физически и емоционално. Бях се превърнала в различно животно. Какво биха причинили на човек години на такова мъчение? Десетилетия на жив и дишащ страх, ден след ден? Да бъдеш използван и малтретиран, бит и гладуващ, без рай, без сигурно място, на което да се скриеш? Само при мисълта ребрата ми се стегнаха около дробовете ми.

Той ме гледаше изпод миглите си със знаещо изражение.

— Не ме съжаляваш, нали? Не ми се ще да трябва да те излекувам от това.

Мда, все още беше ядосан.

— И как точно би постигнал такова нещо?

Примирението на лицето му спря дъха ми.

— Повярвай ми, като ти кажа, че не искаш да знаеш.

Преди да успея да отговоря, силен пукот експлодира във въздуха зад него. Той се обърна към звука, а аз погледнах покрай него, моментално усещайки опасност. Светът се разми и забави, но не достатъчно бързо. Рейес пристъпи пред мен, когато куршумът, изстрелян към моята глава, вместо това се заби в гърдите му. Той излезе през гърба му и продължи пътуването си, раздробено парче метал, но достатъчно цяло, за да довърши започнатото. Тогава, в подвиг, който ме порази, Рейес се обърна, твърде бързо, за да го видя, и го хвана насред въздуха.

Препънах се назад и продължих да гледам, докато Рейес отвори длан, за да огледа куршума. Но той беше материален. Когато куршумът го удари, той нямаше време, за да се раздели. Да се опита да го спре с безтелесната си същност. Кръв се разпростираше по тениската му толкова бързо, че само при гледката ми премаля. Той се закашля и от устата му излезе кръв.

Погледът му срещна моя, когато падна на колене и прошепна:

— Бягай.

Втурнах се напред, за да го хвана, и зърнах виновника да се свива на върха на сградата по-надолу по улицата. Очаквах друг демон. Вероятно някой помъдрял и решил да донесе оръжия за масово унищожение на партито. Но беше русият моторист от банковия обир. Онзи, който е бил изгонен от военните, който не е довършил обучението си за снайперист. Стоях там, повече от сащисана. Очевидно наистина не искаше никакви свидетели.