Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Може след време да ти я разкажа цялата — отвръщам. — Но засега е достатъчно да кажа, че избягах, след като убих тейна, и успях да отведа със себе си престолонаследника като заложник. — Посочвам назад към Сьорен.

Струва ми се, че не е правилно да си приписвам толкова много заслуги. Елпис уби тейна, аз само й наредих да го направи. А и Сьорен не разбра, че е заложник, докато не заминахме — не е като да съм го заловила сама. И не бих могла да направя всичко това без Блейз, Артемизия и Херон. Но не това иска да чуе човекът пред мен или това, което има нужда да чуе. Той има нужда да види в мен страшна и всяваща респект личност и такава ще бъда.

— Ти го наричаш заложник? — кимва той към Сьорен.

Повдигам рамене.

— Императорът е зъл човек, съмнявам се, че някой би оспорил това, включително и неговият син. Оказа се, че принцът е много по-ценен, ако е на наша страна, отколкото във вериги.

От гърлото на мъжа излиза звук, който не съм сигурна как да разтълкувам, но очите му продължават да са бдителни.

— Едва ли е честно ти да знаеш коя съм аз, но аз не зная кой си ти.

Той ме гледа още няколко секунди, преди да се изплюе на земята между нас, недостатъчно близо до мен, че да се изтълкува като обида, но липсата на уважение е очевидна. Аз не съм неговата кралица, аз само едно момиче с дълго име.

— Сандрин — казва най-сетне той. — От Астрея. И по-точно — от Неварин.

Херон се прокашля.

— Аз съм израснал на осем километра от Неварин — казва той. — Във Вестра.

На лицето на Сандрин се появява беззъба усмивка.

— Познавах едно момиче от Вестра — казва той. — Може би щях да се оженя за нея, ако не бяха дошли каловаксийците.

— Аз щях да съм направил много неща, ако не бяха дошли каловаксийците — отвръща Херон.

Сандрин кимва в съгласие заедно с повечето хора в тълпата около него.

— Кой си ти? — пита мъжът.

— Херон — отвръща той, преди да посочи Блейз и Артемизия и да ги представи. — Бяхме в мините много години — продължава Херон, а думите му предизвикват сред насъбралите се въздишки на съчувствие и негодувание. — Докато един човек на име Ампелио не ни спаси. Той ни научи как да използваме божествените си дарове, каза ни също, че ако нещо му се случи, трябва да открием кралицата, да я спасим и да я последваме.

— Направихме каквото ни помоли Ампелио — обади се Артемизия с необичайно тъничък глас. — И тя ни доведе тук.

— Вие сте пазителите — казва Сандрин, а очите му се озаряват от това, че изведнъж е разбрал. Почти очаквам Блейз да го отрече, но вместо това, той скланя глава.

— Да, ние сме пазителите — съгласява се той. — А тя е нашата кралица.

Сандрин ни гледа още малко, преценявайки ни. След известно време, което ни се струва цяла вечност, той кимва.

— Елате — казва той уморено. — Ще ви представя на останалите.

Сандрин ни повежда през кривите, покрити с мръсотия улици и през целия път ни следят плахи, призрачни фигури, надничащи от входовете, докато стигнем до една къща в края на тясна алея. Много прилича на всички останали: сламеният покрив е пропаднал на места, а стените са направени от хаотично натрупани камъни, навярно останали от друг строеж. Дървената врата е твърде малка за рамката и отвсякъде зеят дупки. Едва ли може да се нарече изобщо врата, тъй като не мога да си представя, че задържа много неща навън.

Вратата се залюлява и се появява жена в парцалива рокля, прокъсана и кърпена толкова много пъти, че човек трудно може да си представи как е изглеждала първоначално. Цветът на кожата й е наситено червеникавокафяв, а косата й е сплетена до самия скалп, така че виждам пътечките по него между дузината плитки. Не мога да определя възрастта й, но ако трябваше да предположа, бих казала, че е петдесетинагодишна. Лицето й е ъгловато, а очите й — тесни, подозрителни, като на човек, който е видял твърде много злини, за да очаква нещо друго от живота.

— Тала — казва Сандрин, преди да се приближи към нея и да подхване дълъг, сладкодумен разговор, който почти не разбирам, макар да успявам да хвана някои думи, звучащи на астрейски. Посетител. Помощ. Кралица. Дете . Други ми напомнят на нещо познато — една от думите ми звучи като предател , но е някак засукана, прекалено разкрасена, за да съм сигурна. Но, така или иначе, не схващам повечето от онова, което той казва.

— Това са пет езика — казва ми Сьорен до мен. — Чух астрейски, горакийски и котски. Мисля, че това беше тиавски и лирийски също.