Лора Себастьян - Повелителката на дима

А хората! Мъже и жени, и шепа деца се тълпят по улиците или надничат от порутените отворени врати, облечени в мръсни парцаливи дрехи, които едва покриват оскъдни части от телата им. Няколко дечица, на не повече от пет годинки, са напълно голички и омазани в нечистотии. Косите на всички са сплъстени и късо остригани или напълно обръснати, дори на жените. Евтина работна ръка , беше казал Херон, и е точно така. Мазолести пръсти и груба, изгоряла на слънцето кожа, опъната до краен предел над мускули и кости.

Начинът, по който ни гледат, ме яде отвътре, докато преставам да усещам каквото и да било, дори и земята под краката си. Очите им са гладни, уморени и уплашени, сякаш не са сигурни дали съм тук да ги нахраня, или да ги заплюя.

— Трябваше да донесем храна — казвам аз, повече на себе си, отколкото на другите. Те не ми отговарят и разбирам, че са шокирани като мен. Не очаквах да намеря разкоша на двореца тук, но изобщо не предполагах, че ще бъде така потресаващо. Като се замисля обаче, разбирам колко наивно е било от моя страна. Има причина все още да ги държат в лагер десет и повече години, след като са пристигнали. Има причина да не бъдат доведени в столицата или в селата наоколо. На тях се гледа като на по-нисши.

Пускам ръката на Херон и предпазливо пристъпям напред, оглеждайки наоколо в търсене на астрейци, въпреки че трудно мога да разпозная как изглежда някой под цялата тая мръсотия. Прокашлям се, надявайки се гласът ми да не потрепери.

— Искаме да поговорим с човека, който отговаря тук — казвам на астрейски, като се опитвам да подражавам на майка ми. Независимо че не повишаваше много глас, тя говореше така, сякаш думите й могат да изминат цяла миля.

Чува се шептене, тихо недоволство, което не мога да разбера, макар отделни накъсани думи да ми звучат на астрейски. Най-накрая един мъж пристъпя напред. Трябва да наближава петдесетте, главата му е обръсната, а лицето му е мършаво. Под мръсотията кожата му прилича на моята, няколко нюанса по-тъмна.

— Говориш астрейски добре — казва той на същия език, но с малко по-грубовати звуци, наподобяващи начина, по който говори Херон. — Какво искаш от нас? — Макар да говори на мен, погледът му не престава да изучава хората зад мен. Останалите не са така дискретни, взират се над рамото ми с такава напрегнатост, която може да се опише като омраза. Обръщам се с тревога, за да разбера какво гледат.

Внезапно осъзнавам грешката си — бях довела Сьорен. Как да повярват, че съм тук като приятел, когато водя със себе си враг? Но вече е твърде късно.

Обръщам се отново към мъжа и се изправям.

— Името ми е Теодосия Айрин Хазара, кралица на Астрея. Искам… — изведнъж спирам, не знам как да продължа. Какво искам? Мислех, че искам да видя лагера, да разговарям с други астрейци, които не са били поробени от императора. Исках да говоря с онези, които са имали късмета да избягат, но късмет не с най-подходящата дума в момента.

— Искам да помогна — казвам накрая, но гласът ми потреперва при последната дума.

Мъжът се взира в мен толкова дълго, че изпитвам неудобство, преди да отметне назад глава и да се разсмее, разкривайки в устата си повече дупки, отколкото зъби. Гласът му е пресипнал и след няколко секунди смехът преминава в суха кашлица.

— Кралица на Астрея — повтаря той и поклаща глава. — Та ти си просто дете.

Опитвам се да измисля отговор, но не мога. В края на краищата той е прав. В Астрея шестнайсетгодишните се смятат за деца, макар аз самата едва ли се чувствам като дете. В друг живот бих била, но в този престанах да се чувствам така в мига, в който тейнът преряза гърлото на майка ми.

Вместо да кажа това, само вдигам рамене.

— Може би. Но майка ми е мъртва, така че тази задача се пада на мен. Кой си ти?

Не ми отговаря веднага. Вместо това ме гледа още дълго по начин, който ми е познат. Преценяващо.

— Помня те, Теодосия Айрин Хазара — казва той. — Беше бебе в скута на майка си, когато тя посети селото ни преди около четиринайсет години. С палец в устата и с упорити, дръзки очички, противопоставящи се на всеки, който казваше да си извадиш пръстчето.

— Вече не си смуча палеца — отвръщам му аз. — Но мисля, че съм все така упорита и дръзка.

Той отново се разсмива, но този път знам, че не се смее на мен.

— Предполагам, че е така, щом си стигнала толкова далеч. Последно чух, че си била държана като играчка на императора. Ще ми се да попитам как си успяла да избягаш, но се страхувам, че това ще е много дълга история.