Лора Себастьян - Повелителката на дима

Тъкмо закопчавам и последната кукичка, когато чувам леко почукване на вратата. Без да дочака отговор, Артемизия се вмъква в стаята. Тя отново е облечена в нейната туника и клин от кораба „Дим“, а светлосинята й коса е събрана в небрежна купчинка на върха на главата й. Тъмните й вежди се извиват почти до линията на косата й, когато ме оглежда от глава до пети.

— Отиваме в бежански лагер — бавно произнася тя — а не на бал.

Бузите ми пламват.

— Ако можеш да намериш нещо по-малко крещящо там, с удоволствие ще се преоблека — посочвам й гардероба аз.

— Хм! — казва тя през смях, което би могло да е и насмешка. — Сякаш кралят не иска да се измъкнеш от двореца, за да посетиш лагера. Не си ли взе дрехите от „Дим“?

— Не се сетих — признавам си. — Дори лилавата рокля, с която бях, когато плавахме към брега, щеше да е по-добре, но мисля, че я отнесоха за пране, когато пристигнахме тук. Или е в пещта — добавих, сещайки се за презрението, с което помощничките на Мариал пипаха закърпената и разнищена рокля, носена далеч по-дълго време, отколкото е била създадена да издържи…

— Ще видя какво мога да ти намеря за в бъдеще, но този път…

Тя спира, защото вратата се отваря отново и вътре се прокраднат Блейз, Сьорен и Херон, всички облечени в обикновените си дрехи от „Дим“, покрити с дълги наметала.

— О, перфектно — възкликва Артемизия, преди да успеят да кажат и здравей. Тя се дотътря до Херон и дръпва наметалото му. Смущението му е видно, но той й позволява да го вземе.

— Ще ме погълне — казвам, когато ми го подава. На Херон му стига до коленете, а той е почти с половин метър по-висок от мен и раменете му са два пъти по-широки.

— Което означава, че тази рокля ще бъде изцяло и наистина покрита — отговаря ми тя.

Намятам го и избухвам в смях, защото краищата на наметалото застилат пода около мен.

— Ще трябва да ходиш внимателно — подхилва се тя. — Макар да се съмнявам, че ще ти е по-трудно от чехличките на токчета, които те накараха да обуеш.

Права е за това. Събрах влачещата се част от наметалото отпред и направих няколко предпазливи стъпки. Не е чак толкова лошо, предполагам. Със сигурност ще се справя.

— Добре, какъв е планът? — питам ги.

Оказва се, че планът, ако може дори да се нарече така, включва излизане от двореца и вземане на коне от конюшнята близо до предните порти. Тази маскировка е далеч по-слаба от това, на което съм свикнала, и докато вървим през ярко боядисания град, кипящ от следобеден живот, не мога да се преборя с чувството, че съм гола, колкото и да се потя под огромното наметало на Херон.

— Това не е Астрея и ти не си пленница — казва ми Блейз, усетил притеснението ми.

— Крал Етристо не иска да ходя в лагера — напомням му аз.

— И той няма да узнае — отвръща Блейз, подрънкващ кадифена торбичка с монети, същата, която използва да подкупи обслужващия движещата се платформа, за да ни свали на приземния етаж. — Отдавна съм разбрал, че парите решават повечето проблеми.

— И, предполагам, няма да ми кажеш откъде си се сдобил с толкова много и така бързо, след като пристигнахме, нали?

Блейз свива рамене и ме се усмихва широко, което ми напомня за годините преди обсадата, когато той често се усмихваше така. Той е по-безгрижен, по-щастлив, отколкото бях го виждала преди. Не че го обвинявам за това — по-лесно е да се чувстваш щастлив, когато над врата ти не виси брадва през цялото време. Ста Криверо може да не е идеалното място, аз съм първата, която го признава, но е несравнимо повече за предпочитане пред двореца на императора.

Блейз, изглежда, си мисли нещо подобно. Той гледа града наоколо със странно изражение на лицето — отчасти с благоговение, отчасти със страх.

— Изумително е, нали? — снишава глас той. — Всичките тези цветове, изкуство и щастливи хора… Разбирам защо е толкова привлекателно.

Кимвам, като се оглеждам наоколо.

— Но си прав. Не е нашият дом — отвръщам.

Блейз притихва за момент.

— Ти си моят дом — казва той накрая, гласът му не е по-висок от шепот. — Мястото, където сме в един или друг момент, е без значение.

На устните ми се изписва усмивка и се изкушавам да протегна ръка към неговата, но с другите наоколо не смея. Не е само заради Сьорен — през трите дни, откакто е извън карцера, не е казал нищо, което да се изтълкува като романтично, а и заради другите. Ние сме екип. Трябва да бъдем, ако ще спасяваме Астрея. Ако Блейз и аз сформираме свой собствен отбор, това някак ще ни опетни.