Лора Себастьян - Повелителката на дима

И все пак оставям опакото на дланта ми леко да допре опакото на неговата, докато вървим, а от топлината на кожата му през мен минава трепет.

Блейз беше прав — веднага щом няколко монети сменят притежателите си, конярчетата изкарват четири коня за нас. Всеки от тях е висок и заплашителен, и грациозен, а кожата им е от бледо червеникавокафяво до черно като нощното небе. Отново съм изумена как стакриверийските коне са нагиздени със скъпоценни камъни и панделки, заплетени в гривите и опашките им, сякаш ги подготвят да присъстват на някакво празненство.

В някой друг живот щях да се науча да яздя кон, навярно щях дори да съм добра в това, също като моята майка, но в този живот не знаех откъде да започна. Имам неясни спомени как Ампелио ме е качил на неговия кон и го води около двореца, но сега не е същото.

Блейз, Артемизия и Сьорен яхват техните коне, докато Херон ме повдига на седлото на четвъртия, който ще яздим заедно. Почувствах облекчение, когато той предложи да язди с мен, защото поне няма да се тормозя за това къде да си сложа ръцете или дали не седим прекалено близо един до друг, или за топлината на кожата му. А и с него се чувствам много по-защитена, отколкото с Артемизия, която ще се възползва от всяка възможност да галопира, да скача и да се фука. Херон се мята върху коня пред мен, а аз веднага сплитам пръсти около кръста му, като се мъча да не гледам надолу към земята. Макар конете да изглеждат доста големи, когато стоях до тях, то сега, върху гърба на един от тях, е съвсем различно. Човек има чувството, че е далеч по-нависоко, а шансовете да падне… Е, добре, няма да мисля за падане. Вместо това забивам поглед в гърба на Херон и си представям, че съм на твърда земя. Ала щом потегляме, вече ми е невъзможно да си въобразявам. Всяка стъпка на коня ме разтърсва до кости и аз се хващам още по-здраво за Херон, убедена, че всеки момент ще изхвърча от коня. Горещият, сух въздух заплющява в косите ми, когато навлизаме в пустинята, заобикаляща столицата, а песъчинки се забиват в кожата ми. Успявам да покрия лицето си с наметалото, без да се изтърся. Не мога да си представя как другите се справят, тъй като не могат да си покрият лицата, без да се лишат от зрението си, което им е така необходимо. Времето някак минава и аз не падам. Не вярвам някога да свикна с бързото препускане и вятъра, но постепенно наистина става почти успокояващо в своята предвидимост. Пътуването изглежда безкрайно пред нас, но преди да усетя, Херон спира коня. Скача долу на земята и протяга ръце да ми помогне.

— Принкити казва, че ще е по-лесно да стигнем до лагера пеша.

Хващам ръцете му и му давам да ме свали долу, присвивайки очи в далечината, където различавам друга стена — много по-различна от тази около столицата. Онази стена беше позлатена и царствена, като обещание за онова, което ни очаква вътре, а стената около лагера, макар почти толкова висока, е нещо ужасяващо и мрачно, издигната с груби камъни, които явно дори не са почистени от пръстта. Няма величествен, богато украсен вход, а малка дървена врата в ъгъла, която лесно можеш да подминеш. Стената на столицата е направена да държи хората отвън. Тази стена е направена да държи хората вътре.

Двамата пазачи, застанали от двете страни на единичната врата, ни махат с ръка да минем без въпроси, което ми се струва странно, докато не си давам сметка, че мечовете в ножниците на хълбока им не са предназначени за онези, които влизат в лагера.

— Често има посетители — казва Херон, отговаряйки на незададения ми въпрос. — Снощи се разходих, невидим, около двореца и чух едни хора да говорят за това. Бежанците са евтина работна ръка, така че хората ги наемат, когато имат някаква задача, която трябва да изпълнят. Работа, която никой друг не иска да свърши — строителство, шиене на евтини дрехи, чистене на конюшните. И не им плащат почти нищо, за да ги наемат, защото никой не им пречи да го правят.

Ужас свива сърцето ми и го пристяга.

Когато се озоваваме от другата страна на вратата обаче, едва не повръщам. След пищния блясък на столицата с нейните ярки цветове и елегантни кули разнебитеният вид на бежанския лагер изглежда още по-ужасяващо. Улиците са възтесни и мръсни, със струпани бараки от двете страни, никоя не е по-голяма от една-единствена стая. Покритите със слама покриви са готови да се срутят, а дървените врати са плесенясали и висят на пантите си. Миризмата на мръсотия и гнило се стеле във въздуха. Изкушавам се да завия устата и носа си с наметалото на Херон, но се въздържам, защото съм притеснена как ще го изтълкуват хората, живеещи тук.