Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Шест — обажда се Артемизия самодоволно. — Пропусна йохийски. Мисля, че чух също манадолски, но той е близък до котския и затова е трудно да се разграничат, когато всичко е така разбъркано.

— Това са страните, завладени от Каловаксия — казвам аз. — И тук има бежанци от всички тези страни.

Не мога да не си помисля за Крес и колко много би й харесало да чуе всичко това. Тя винаги е имала усет към езиците и е в състояние за няколко месеца да научи нов. Да разграничи и анализира даден език сред цяла поредица различни, ще е истинско удоволствие за нея.

Пропъждам мисълта за Крес и се концентрирам върху Сандрин и жената. Тала? Дали това е нейното име, или означава нещо на друг език, който не разбирам? Двамата са потънали в тих разговор, като на всеки няколко секунди поглеждат към нас.

— Разбирам само астрейския — признавам си аз. — Някой знае ли за какво си говорят?

— Имам само някаква бегла представа за повечето езици — смотолеви под носа си Артемизия — но мисля, че спорят дали да ни се доверят, или да откраднат каквато храна и ценности имаме и да ни пуснат.

— Това е окуражително — промърморвам тихо. — Донесохме ли храна?

— Само обяд — казва Херон, — но мога да изчакам още няколко часа.

Стомахът ми къркори, но пренебрегвам протеста му и кимвам.

— И аз мога да издържа без обяд.

Другите също се съгласяват, макар да ни е ясно, че храната е недостатъчна. Обяд за петима не може да нахрани хилядите тук.

Пристъпвам към Сандрин и жената.

— Имаме само малко храна, но може да я вземете — казвам на астрейски, което ги кара да спрат спора си и да ме погледнат. — Що се отнася до скъпоценности, имаме няколко монети и моята рокля, но се надявам да не я вземете от мен, защото ще ми е трудно да обясня на крал Етристо липсата й. Ако той разбере, че съм идвала тук, няма да допусне да се върна. А искам да го направя и да донеса повече храна.

И двамата се взират в мен неприятно дълго, преди жената да пусне една дълга, сърдита въздишка и да каже още нещо на Сандрин. Не разбирам повечето от думите й, но чувам една, която означава дете. Понечвам да протестирам, но преди да си отворя устата, тя тръгва обратно към къщата и ни кимва да я последваме.

Къщата на жената представлява само едно помещение, една четвърт от размера на моята стая в двореца. В ъгъла има малка печка, четири износени дюшека на пода и почти нищо друго. Вътре обаче е пренаселено, защото има още шестима души, трима мъже и три жени, всички с подстригани или сплетени коси и в парцаливи дрехи. Никой от тях не носи обувки, макар подът да не е по-чист от земята навън. Жената, която ни вкара вътре, ми прави знак.

— Кралица Теодосия от Астрея се оказва нашата спасителка — казва тя на астрейски, който се разбира, но има силен акцент.

Чува се сподавен смях, но се опитвам да не му обръщам внимание. Нима мога да ги виня, че виждат в мен едно наивно, свръхамбициозно дете? А това може и да не е толкова далеч от истината.

— Крал Етристо ме покани в двореца като гост — обяснявам аз. — Надява се да ми намери съпруг с армия, която да ни помогне да победим каловаксийците и да си върнем дома.

Следва още смях, а най-силният идва от Сандрин.

— Кралиците не се омъжват — казва той. — Толкова дълго ли си била сред варварите, че си го забравила.

Лицето ми се сгорещява.

— Във време на война е трудно да се спазват някои традиции — внимателно подбирам всяка дума.

Независимо колко са верни думите ми, Сандрин продължава да ми се присмива.

— Някои хора може да заявят, че в трудни времена е най-важно да се съхранят традициите.

Раздразнение бодва кожата ми. И аз не искам да се омъжвам, но със сигурност не го правя, защото е лесно.

— Ако имате армия, която криете някъде, ще се радвам да се възползвам от нея, но се съмнявам, че е така. Ако имате друго предложение, с радост ще го чуя.

Това поне ги кара да се умълчат. Дори Сандрин изглежда някак смирен. За нещастие, никой всъщност не предлага нищо.

— Бях чула за бежанския лагер тук и си въобразих, че ще намеря щастливи астрейци, имали късмета да се избавят от тиранията на императора.

— Тиранията е навсякъде, Ваше величество — казва тихо Сандрин. — Не само каловаксийците я прилагат.

— Това е много философски.

Той вдига рамене.

— Аз съм философ — признава той, гласът му става слаб и тъжен. — Навремето хората пътуваха стотици километри, за да чуят философските ми възгледи.

— Вие сте Сандрин Мъдрия — изведнъж възкликва Херон. — Моята майка ви е чувала веднъж да проповядвате. Тя казваше, че умът ви е дар от боговете.