Лора Себастьян - Повелителката на дима

След това плахостта на децата изчезва напълно. Целият орляк от дечурлига се скупчва около мен с очакващи личица и мръсни ръчички, и думи, които разбирам само отчасти.

— Какво, почакайте — не мога да сдържа смеха си. Успявам да освободя малко пространство между тях и себе си, преди да започна да късам още скъпоценни камъни от подгъва на роклята си, като подавам по един на всяко дете.

— Ще трябва да дадеш някакво обяснение на прислужницата си, когато открие роклята — казва Артемизия, надничайки от покрива към мен, развеселена, което е съвсем необичайно за нея. Но докато гледа децата, веселостта й посърва.

— Стакриверийците вярват, че бежанците са прокълнати — в думите й се долавя отвращение, — сякаш бедите са заразни.

— Това е най-глупавото нещо, което съм чувала.

— Така е — съгласява се тя. — Но хората ще повярват на всичко, ако то ги кара да мислят, че притежават повече контрол, отколкото имат на този свят. Подай ми още малко слама и приключваме, а ти можеш да се върнеш към своя легион от поклонници.

Подавам й още една шепа слама и пак се обръщам към децата. Нямам какво повече да им дам, но те сякаш не се интересуват. Пръстите им се протягат към наметката на Херон или към ръцете ми, само и само да привлекат вниманието ми. Смея се и погледът ми се мести от едно към друго. Не разбирам голяма част от онова, което казват, но това няма значение. Те просто искат да бъдат чути, а съм щастлива да ги изслушам.

— Жалко, че са твърде малки да използват оръжие — казва Артемизия, преди да скочи от покрива на земята и да се приземи леко до мен. — Още няколко години и могат да сложат началото на една свирепа и предана армия.

Зная, че намеренията й са добри, но от думите й ми става гадно. Идеята, че тези деца ще пораснат, за да водят битки, да усещат кръвта на други по кожата си, да узнаят ужилването на меча — не искам това за тях. Не и в служба на мен или който и да е друг.

Яздим мълчаливо обратно към града, но това не е онази тишина, която те кара да се чувстваш неудобно. Мисля, че всички сме прекалено уморени и гладни, за да говорим, но като изключим това, мислите ми са в бежанския лагер и съм сигурна и че останалите се чувстват така. Дори лицето на Сьорен е измъчено и бледо, но част от мен изпитва силно желание да го зашлеви. Не може да е ужасен от начина, по който стакриверийците се отнасят към онези хора, след като не друг, а каловаксийците са виновни те да потърсят убежище.

Сьорен няма вина, знам това, но понякога е трудно човек да направи разграничение.

Когато се прибираме в града, връщаме конете в конюшните и се промъкваме през оживените улици колкото се може по-тихо. Слънцето започва да потъва в небето, бяхме останали навън по-дълго от предвиденото и се моля на всички богове, прекосили с нас Калодско море, отсъствието ни да е останало незабелязано.

А ако са го забелязали?

Нищо друго не искам, освен да кажа на крал Етристо точно къде съм била и колко е подъл заради начина, по който се отнася към бежанците, дошли в земята му да търсят сигурност.

Искам да му кажа, че е чудовище и ако не им изпрати храна и чиста вода, аз моментално ще си тръгна и да бъде проклета тази женитба. Мисля си го, но знам, че не мога да го направя. Колкото и да не желая да си го призная, имам нужда от помощта му, за да спася Астрея и да дам на онези хора място, където да се завърнат у дома.

Но в мига, в който си върна астрейския трон, със сигурност ще му кажа точно какво мисля за него.

Едва когато сме на движещата се платформа на път за нашия етаж, Херон нарушава мълчанието.

— Аз мога да открадвам храна през следващите няколко дни, ако използвам дарбата си — прошепва той, хвърляйки предпазлив поглед към оператора на платформата, който, изглежда, не ни слуша. — Събирайте по малко и вие. После ще се върнем. Или само аз ще отида. Не е необходимо да…

— Аз ще отида — казвам. — Ако някой предпочита да остане тук, няма проблем, но след всичко, което видяхме днес, не мога да си представя, че това ще се случи.

Останалите не казват нищо и приемам това за съгласие.

Щом се вмъквам в стаята си, за един блажен момент си мисля, че отсъствието ми е останало незабелязано. Всичко изглежда точно както го оставих — леглото е намачкано, нощницата ми лежи на пода, а вратата на гардероба е отворена. Но Мариал седи така неподвижно, настанила се в стола край камината, че не я забелязвам, докато не се изправя.

— Ах, ти, глупаво момиче — казва тя с нисък глас и яростно изражение.