Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Ако Ста Криверо е най-силната страна, защо те не ни помогнат?

Драгонсбейн ми се усмихва, сякаш съм домашен любимец, който току-що е направил забавен номер.

— Защото директната им помощ няма да им донесе нищо. Те не се нуждаят от магията на Астрея — сама виждаш как живеят, каква полза биха имали от магията? Те искат пари, при това да ги получат с възможно най-малко кръвопролитие.

Преглъщам чувството си на безсилие. Изглежда, никой не разбира, че има астрейци, които умират в мините. Всичко, от което се интересуват, са парите, скъпоценните камъни и собствената им сигурност. Ако всички оставят егоизма си настрана, каловаксийците лесно ще бъдат разгромени като мравки под тока на ботуш, с минимално усилие или риск. Но от това няма да спечелят пари и затова не ги е грижа.

Очаквах вечерята да бъде в същата трапезария като предишната нощ, но ни отвеждат в павилион на открито без маса — има само плюшени дивани и ниски масички, отрупани с хапки в златни блюда и чаши с тъмночервено вино. Ние пристигаме последни. Крал Етристо вече е заел мястото си върху стол с висока облегалка, хилавите му рамене са приведени напред в явно обичайната му поза, а един прислужник стои до него с чаша вино. Тримата кандидати са настанени на различни места в помещението и всеки разговаря със собствения си антураж. Разпознавам сестрата на канцлера Марзен — Сала Колтания, както я нарече Сьорен, и бащата на принц Талин, цар Реймър.

Когато ме забелязват, стават на крака, с изключение на крал Етристо, който остава на стола си, но аз не го приемам като знак на неуважение.

— Казах ви, че си заслужава да я изчакаме, нали? — извиква към кандидатите крал Етристо през смях, грабвайки винената чаша и отпивайки голяма глътка от нея, преди да я побутне към прислужника, без дори да го погледне.

— Надявам се, че не съм ви накарала да чакате дълго — казвам и забелязвам, че Сьорен не е в залата. Беше поискано той да присъства на всички официални събития, но разбирам защо не е поканен на това. Крал Етристо вече спомена предишната вечер за слуховете около мен и Сьорен. Последното нещо, което иска, е да се хвърли тази сянка върху вечерта, особено след като отказах прегледа за непорочност. Изведнъж бялата рокля изглежда още по-очевиден ход.

— Съвсем не, съвсем не. Помислих си, че би било по-добре за вас и всички останали да се опознаете в по-непринудена обстановка. Без претенциозна вечеря, само една приятна вечер, прекарана в разговори. Как ви се вижда това?

Вижда ми се като всичко друго, но не и лека и приятна вечер.

— Звучи чудесно, Ваше височество — казвам с мила усмивка, надявам се. — Благодаря ви.

Той накланя глава, преди да се пресегне отново към виното си.

Оглеждам павилиона, чувствайки как погледите на кандидатите и техните гости натежават върху раменете ми. Канцлерът Марзен и сестра му са седнали най-близо до мен, така че първо се приближавам към тях, а Драгонсбейн се влачи след мен като сянка.

— Здравейте, канцлере — обръщам се към него и протягам ръка. Той се изправя и се привежда да я целуне с претенциозен жест, преди да направи жест към сестра си. Тази вечер лъскавата й черна коса е сплетена и събрана на кок на върха на главата й. Устните й са боядисани в яркочервено, а очите й са подчертани с молив. Има вид на жена, която може да те захапе толкова лесно, колкото и да ти се усмихне.

— Кралице Теодосия, може ли да ви представя сестра си Колтания — казва той на астрейски, който е безупречен, но скован.

Червените й устни се извиват в някакво подобие на хладна усмивка.

— Удоволствие — казва тя. — Чувала съм толкова много за Вас — нейният астрейски не е толкова добър като на брат й, но я разбирам без проблем.

— Значи имате по-голямо преимущество от мен — казвам шеговито. — За мен също е удоволствие да се срещна с вас. Това е моята леля, принцеса Калистрейд — добавям, като правя жест към Драгонсбейн. Колкото и дребнаво да е, изпитвам известно удоволствие да видя как се сепва от официалната титла.

И двете с Драгонсбейн заемаме местата си, докато канцлерът ни налива по чаша вино.

— Как намирате Ста Криверо? — пита ме той, докато ми подава чашата.

От самата мисъл да пия отново след вчерашната нощ ми се повдига, но се насилвам да отпия малка глътка.

— Красиво е — отвръщам, без в действителност да го мисля. Едва ли има значение — повърхностен отговор на повърхностен въпрос, това е всичко, което се очаква.