Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Кралице Теодосия.

Не за първи път той се обръща с това име към мен. Нарече ме така в градината, след като му казах да вземе майка си — Хоа, и да напусне столицата. Очевидно ме е послушал.

— Какво правиш тук? — питам го, приближавайки се до него. Искам да го прегърна, но знам, че не бива, предвид настоящото ни обкръжение.

— Смятах, че се подразбира — отвръща ми той. — Тук съм, за да се състезавам за ръката ти. — Въпреки че го казва безгрижно, долавям съмнението в очите му, притеснението, прокрадващо се зад лъскавия, уверен външен вид. Стига да го погледнеш от правилния ъгъл и илюзиите ще се разпаднат, разкривайки едно момче, играещо роля, наконтено и рецитиращо реплики, наложени му от някой друг.

— Господине — изръмжава крал Етристо от стола си — кой точно сте вие?

— О, къде са ми обноските? — обръща се Ерик към краля, покланя се отново и изважда плик от джоба на робата си. — Току-що пристигам от Гораки.

Крал Етристо се изсмива, но взема плика.

— Гораки е руина — казва той, докато разкъсва плика, а очите му оглеждат внимателно парчето пергамент. — Ние изпратихме покана от чиста формалност, но всички знаят, че там няма управляваща династия, след като каловаксийците заклаха последния император и децата му.

— Така мислеха всички — казва Ерик, докато взима с ленив жест чаша вино от един прислужник. Чудя се дали още някой гледа достатъчно внимателно, за да види как чашата потреперва в ръката му, а тъмната течност се накъдря като повърхността на езерце, в което плува пасаж от рибки. — Представете си изненадата им, когато най-малката дъщеря на последния император се завърна, след като беше държана от каловаксийците цели две десетилетия. И си представете изненадата на нейния син, когато тя му прехвърли претенциите си към трона.

Той прави пауза, но никой не проговаря.

— Синът съм аз — добавя той. — В случай че това не е станало ясно.

— Моите поздравления — казва сухо крал Етристо. — Но фактът си остава, Гораки е пустош без пари и войски. Губите ни времето.

Ерик вдига рамене, но очите му обхождат залата.

— Поисканата сума беше доставена, Ваше височество — казва той, обръщайки се отново към крал Етристо. — Връчих я на сина ви, когато той ме посрещна със същите въпроси, които ми задавате сега. Той лично ги преброи, преди да ме допусне в двореца. Имам същото право да присъствам, както всеки друг кандидат.

Крал Етристо повдига гъстите си сиви вежди.

— И колко пари са останали в хазната ви след този разход, императоре?

Устата на Ерик потреперва.

— Достатъчно — отвръща той, но не уточнява колко. Вместо това се обръща към мен и ми предлага свободната си ръка.

— Бихте ли ми отделили малко от времето си, кралице Теодосия?

Налага се да използвам цялата си воля да не изглеждам твърде нетърпелива, когато се съгласявам, макар че този ентусиазъм бързо е обезсърчен от Драгонсбейн, която ни следва до едно уединено кътче в павилиона. Погледите на останалите кандидати ни проследяват, но нито един не е толкова мрачен, колкото този на крал Етристо.

— Хубаво е, че те виждам отново, Ерик — казвам му аз и хвърлям поглед към Драгонсбейн, която е на крачка зад нас. Тя не прави опит да скрие неодобрението си. Обръщам се отново към Ерик. — Или трябва да те наричам император сега?

— Можеш да ме наричаш Ерик, ако мога да те наричам Теодосия — казва той с мрачна усмивка. — Цялата тази работа с титлите е уморителна, нали?

— Само когато се отнася за приятели — отвръщам. — Можеш да ме наричаш Тео.

— Уви, името ми не може да стане по-кратко от Ерик , без да прозвучи абсурдно и смешно — казва той с драматична въздишка.

Когато стигаме до диваните, разположени в ъгъла, пускам ръката на Ерик и потъвам в един от тях.

— Ако сме приключили с остроумията, би ли ми казал какво наистина правиш тук?

Перченето на Ерик изчезва, щом сяда срещу мен и се навежда напред с лакти върху коленете си. Той поглежда предпазливо към Драгонсбейн, която се настанява до мен.

— Може ли да й се има доверие? — пита той.

Това е труден въпрос, но не мога да си представя, че Ерик ще каже нещо, което Драгонсбейн не бива да чуе. Освен това, ако тя смята, че аз й имам доверие, ще бъде по-лесно да запазя други неща в тайна. Кимвам.

— Как се справя Сьорен? — снишава глас. — Той не е свикнал да бъде затворник. — Въпреки че произнася думите с безразличие, долавям в тях нотка на истинска загриженост. Братя са все пак, но също така и приятели.