Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Това, че ще сте си непознати, лесно може да се поправи — стискам му ръката аз. — Но трябва да се започне отнякъде.

Пред вратата на Сьорен има страж, който дори не се опитва да прикрие своето неодобрение към среднощното ми посещение.

— Императорът е тук, за да се види с принц Сьорен — казвам на стража със сладка усмивка. — Разбирате ли, те са били отгледани заедно.

Стражът изсумтява и ни поглежда скептично, но отстъпва встрани, за да минем. Вдигам ръка и почуквам.

— Влез — казва Сьорен приглушено зад вратата. Отварям и пристъпям вътре първа. Сьорен се е излегнал на леглото, в ръцете си държи книга, подвързана с кожа. Щом ме вижда, оставя я настрани и се изправя, намръщвайки се объркано.

— Тео? Какво правиш… — Гласът му секва, когато Ерик се появява зад мен, а объркването му преминава в озадаченост. Бързо скача на крака. — Ерик? — Гласът му е предпазлив, сякаш не е сигурен дали не си въобразява нещо.

Ерик се усмихва срамежливо и се почесва по врата.

— Здравей, Сьорен.

— Какво правиш тук? — пита Сьорен, пристъпяйки към него.

Не изчаква отговора, а вместо това прегръща Ерик толкова силно, че изглежда сякаш ще му счупи костите. След малко се отдръпва назад, като държи Ерик на една ръка разстояние. — С какво си се облякъл?

Ерик се засмива.

— Това е дълга история — казва той, но все пак му я разказва.

Понечвам да си тръгна, за да ги оставя да се наговорят, но Ерик ме догонва до вратата.

— Майка ми иска да си поговори с теб — казва той.

— Хоа е тук? — изненадвам се аз. — Защо не ми каза по-рано?

Той вдига рамене, макар да изглежда, че му е неудобно.

— Мислех, че крал Етристо може да поиска да се срещне с нея — избягалата наложница на императора. Не исках да я подложа на подобно внимание по-рано от необходимото.

Сещам се как крал Етристо и семейството му се държаха с мен през първата ми вечер тук.

— На някои хора им доставя удоволствие да пируват със страданията на другите — съгласявам се с него.

— Повечето хора. Установих, че е черта от човешкия характер — поколебава се за миг. — Отстранихме шевовете, така че тя отново може да говори. Но толкова време не е говорила, че понякога трудно я разбираш. И е все още малко… — Гласът му секва и той поклаща глава.

— За мен е трудно да опиша на когото и да било десетте години кошмар в ръцете на императора — казвам аз. — Не мога да си представя как тя е успяла да издържи двайсет.

Хоа ни очаква в стаята си. Когато отварям вратата, я виждам да седи деликатно на ръба на стол край празна камина от мозайка, която е чисто декоративна, гърбът й е изправен и скован, кръстосала е ръце превзето в скута си. Също като Ерик тя е облечена в дълга роба от брокат, но нейната е в бледопрасковен цвят, а на кръста й е завързан червен, копринен шарф. Широките ръкави поглъщат тънките й ръце и само дланите й, бледи като кости, се виждат. Черната й коса е сплетена на тънки плитки със сребърни нишки, макар че сега те са спуснати свободно по раменете й, вместо да са вързани на стегнат кок, както винаги съм я виждала. Шевовете през устата й ги няма, но дупките са останали — три отгоре и три отдолу. Съмнявам се, че някога напълно ще се затворят.

Тя със сигурност ме чува да влизам, но не поглежда нагоре, вторачила е очи в празната камина, като че ли очаква да лумне огън всеки момент.

— Хоа — внимателно произнасям името й. Макар да знам, че наистина е пред мен, тя изглежда така ефимерна и почти очаквам да изчезне, ако я изплаша.

Но не изчезва, а се обръща към мен. Въпреки че няма още четирийсет години, тя изглежда много по-стара, сякаш десетина живота са изсмукани от нея. Императрицата изглеждаше по същия начин, преди да умре. Сигурно императорът причинява това на жените, като изцежда жизнените им сили.

Но най-силно ме разтърсва усмивката на Хоа, защото никога не я бях виждала. Смятах, че не може да се усмихва, след като устата й беше зашита, но дори и да не беше, тя нямаше поводи да се усмихва. Жалко, защото усмивката й е толкова сияйна, че е достатъчна да прочисти небето от облаците по време на буря.

— Моята Фирен — промълвява тя, надигайки се от стола.

Думата е странна, а и едва я чувам. Тялото ми е замръзнало на място, дори когато тя идва до мен и поставя ръцете си върху страните ми. Целува първо едната ми буза, после и другата.

Осъзнавам, че изобщо не съм очаквала да я видя пак. В съзнанието ми тя е призрак, вече мъртва и погребана. Но не е — тя е тук, от плът и кръв, и не зная какво да й кажа.