Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Прояви се като изключителен затворник всъщност — казвам аз, облягайки се назад върху плюшените възглавници.

— Прояви се? — очите на Ерик се разширяват от учудване. Фасадата му на незаинтересованост се смъква още малко. — Да не би да не е…

— Вече не е затворник — уточнявам аз. По лицето на Ерик се разлива облекчение. — Тук има собствена стая, няма вериги. Не бих му препоръчала да прави опити да избяга, но и не мисля, че иска.

Ако новината за обрата в съдбата на Сьорен е изненада за Ерик, той с нищо не го показва.

— Вектурия го промени — казва той. — Мнозина от нас се промениха, но най-много Сьорен. Голяма част от каловаксийците не гледаха на астрейците като на хора — виждаха само оръжия. Когато Сьорен даде заповедта… — той млъква, щом вижда, че се сепвам. Не мога да се овладея. Не искам да зная какво се е случило после. Не искам да чувам подробностите за ужасяващото избиване на моите хора. Не искам да чувам колко зле се е чувствал Сьорен, когато е дал заповедта да се избият стотици мои сънародници и хиляди невинни вектурийци, които просто са защитавали домовете си.

— Как се чувстваше ти, Ерик, докато гледаше как астрейски мъже и жени са принудени да се унищожават, за да те защитят? — питам го вместо това, а гласът ми е като прахан, чакащ само искрата.

Той не отговаря веднага.

— Радвам се, че най-сетне можем да говорим честно, Тео — казва той накрая с тих глас. — Искреността не ми се отдава лесно, след толкова много години с каловаксийците, но ще се опитам. — Той си поема дъх. — Мисля, че допреди онова, което се случи с Вектурия, сякаш бях вцепенен за страданието на другите. Бях на девет години, когато напуснах Гораки, когато гледах как домът ми изгаря до основи. А и преди това бях виждал как каловаксийците се отнасят към моите хора — по същия начин, както се отнасят към астрейските роби сега. Императорът биеше майка ми пред мен, а когато тя се опита да му се противопостави, той ме принуди да гледам, докато един мъж заши устата й. „Вцепенен“ не е точният отговор, но е самата истина. Съжалявам за онова, което се случи, наистина съжалявам и ще направя всичко по силите си да не позволя да се случи отново.

Толкова съм шокирана, че замлъквам, но не и Драгонсбейн.

— И какво е по силите ви? — пита го тя. — Крал Етристо е прав — Гораки няма нищо вече, освен името си. Няма скъпи коприни за продан, всъщност никакви стоки, доколкото съм чувала. Едва ли имаш и армия. Според сметките по-малко от две хиляди души само са оцелели след каловаксийското нашествие. Вярна ли е цифрата?

Ерик, трябва да му се отдаде заслуженото, не се стъписва под настоятелния поглед на Драгонсбейн.

— Не съм ги броил лично — отвръща той — но сметките изглеждат точни.

— Тогава? — притиска го тя.

Но Ерик няма отговор.

— Заедно сме по-силни — обръща се той към мен. — Нашите страни, обединени срещу каловаксийците, са по-силни, отколкото ако сме сами.

— Да — усмихвам се тъжно — но недостатъчно силни.

Прибирам се в стаята си и дърпам звънеца да извикам Мариал. След малко тя пристига и докато ме преоблича в нощницата ми, ме поглежда предупредително, сякаш подозира, че съм се наканила отново да наруша правилата. В отговор й се усмихвам невинно, но не мисля, че това я заблуждава. Сякаш минава цяла вечност и най-накрая тя си тръгва, като прави скован реверанс. Изчаквам да минат няколко минути, преди да изляза в коридора, където Ерик ме чака. Облегнат на стената срещу вратата ми, ръцете му са скръстени на гърдите, все още е облечен с мантията си от брокат, с която беше на вечеря, макар сега да изглежда малко намачкана. Косата му се спуска свободно по раменете.

— Доста директно, Тео — казва той със самодоволна усмивка — да помолиш ухажора си да те чака в спалнята ти.

— Отвън, не в спалнята ми — поправям го аз. — Смятах, че ще искаш да видиш Сьорен.

Наперената му усмивка изчезва от лицето му.

— Благодаря ти — казва той, но в гласа му се прокрадва нотка на страх.

— Какво има? — питам го, докато го водя надолу по коридора към стаята на Сьорен.

— Сякаш е минал цял живот, откакто го видях последния път, макар да са минали само няколко седмици. Навярно и аз съм станал съвсем различен човек — признава той.

— За мен си си все същият. Освен това и Сьорен също малко се е променил.

— Това ме притеснява още повече. Познавам Сьорен, откакто се е родил. Не ми харесва идеята да сме си непознати.

Спомням си как Блейз се появи отникъде на онова пиршество преди месеци, когато го видях за първи път след десет години. Тогава той ми се стори непознат, макар някога да бяхме много близки.