Лора Себастьян - Повелителката на дима

Накарай ги да те харесат , беше ми казала тя на движещата се платформа, но няма признаци за тревога в това отношение.

Те са очаровани от мен, дори при малкото усилие от моя страна. Харесват ме, защото, когато ме погледнат, виждат магия и пари, а за тях това е достатъчно да ги омая. Единствено ерцхерцогът наистина ме вижда, макар в това да няма нищо романтично. Предполагам, така гледа войниците, които командва — с уважение.

Осъзнаването на това е като плесница — той е единственият човек, когото срещнах в Ста Криверо и който гледа на мен по този начин. Всички други се отнасят с мен като с крехка кукла, която трябва да се държи на висок рафт, да се играе с нея от време на време и да се пази на всяка цена, но не и да бъде уважавана като равна.

Нощта се проточва дълго и крайниците ми натежават, налага ми се да водя битка със себе си да държа очите си отворени, макар че се старах да отпивам само мънички глътки вино. Чувствам се като кълбо прежда, с което си играят група котки, развиват го все повече с всеки изминал момент. Каквото и очарование да бях предизвикала по-рано вечерта, сега то все повече избледняваше и не само аз го забелязвах.

— Стегни се — Драгонсбейн ми изсъсква, докато ме води обратно към цар Реймър и принц Талин.

— Ако царят отново започне да ми разказва за своите породисти коне, съвсем ще заспя — предупреждавам я аз.

— Няма да заспиваш — отсича тя. — Ще се усмихваш, ще кимаш и ще му казваш колко е обаятелен, а после ще направиш всичко по силите си да накараш сина му да каже поне две думи. Трябва ли да ти напомням, че Астрея е поставена на карта?

Думите й ме карат да се засрамя. Макар да не искам нищо друго, освен да си измъкна ръката от нейната и да избягам толкова бързо, колкото са способни уморените ми крака, знам, че е права. Не съм сигурна, че мога да нарека Драгонсбейн мой съюзник, но тя не ми е и враг. Ние сме на една и съща страна — на страната на Астрея.

— Добре — отвръщам, като оправям усмивката си, така че да е по-широка и с повече зъби на показ, макар бузите да ме заболяват от нея.

Преди да стигнем обаче до царя и принца, месинговата врата се отваря със силен звук, който кара всички да подскочат от изненада. Входът е от отсрещната страна на павилиона, а между него и нас има дузина саксийни растения, така че не виждам кой пристига. Най-вероятно е още някой кандидат и мисълта, че ще трябва да очаровам и впечатлявам и него, предизвиква тихо недоволство у мен. За късмет, Драгонсбейн е единствената, която го забелязва, и строгият й поглед ме поставя на място.

Крал Етристо, който подремваше на стола си, се събужда стреснато и поглежда към входа с уморени и присвити очи.

— Какво е това? — настоятелно пита той, източвайки врат да види каква е причината за прекъсването. — Това е частна вечеря! Кой си ти?

— Моите извинения — чува се глас, който ми напомня за нещо, но не мога да се сетя. Смръщвам се и се приближавам още малко, дърпайки Драгонсбейн с мен, но още не виждам новодошлия. Късче виолетов и златен брокат, снопче черна коса, но не успявам да видя лицето добре. — Знам, че сме закъснели, но ми казаха, че тук забавлявате някои от кандидатите.

Значи още един кандидат все пак, но съм сигурна, че този глас ми е познат. Гръмогласното перчене е толкова демонстративно, че отвлича вниманието от несигурността, чарът се е наслоил така дълбоко, че не забелязваш пласта съмнение отдолу. Познавам този глас.

Пускам ръката на Драгонсбейн и пристъпвам към входа, провирайки се между саксийните растения, докато накрая виждам ясно неканения гост.

— Ерик — промълвявам името му малко по-силно от шепот. За известно време само се взирам в него и премигвам, очаквайки да изчезне от погледа ми. Сигурно е само някаква илюзия, изтъкана от изтощения ми, отегчен ум, защото Ерик няма как да е тук и да парадира като един от ухажорите ми. Но той не изчезва. Напротив, стои до входа — висок и изправен, облечен с толкова странни дрехи, които го правят неузнаваем. Виждала съм го само в каловаксийско облекло — тесни панталони, туника и задушаващо кадифено сако, но сега носи дълга до глезените туника от брокат с широки, дълги ръкави. Тя е украсена със сложни композиции от животни и дървета, които, изглежда, са изработени на ръка. Около кръста му е завързан плътен пояс. Косата му, винаги дълга и буйна, сега е пригладена назад, вързана здраво на кок върху тила му.

Когато очите му попадат на мен, той се усмихва и изведнъж заприличва на същия Ерик, когото си спомням. Той се привежда в дълбок поклон.