Лора Себастьян - Повелителката на дима

В Ста Криверо обаче пикникът е претенциозен като всичко останало. Това, че е навън, е единствената разлика между него и обикновен пир. На върха на пясъчна дюна, точно извън стените на столицата се поставя тежка, позлатена маса и луксозни столове. Опъва се широка тента, за да предпазва хранещите се от безмилостното слънце, а двама прислужници стоят наблизо, развяващи огромни ветрила от плат, за да поддържат някаква поносима температура на въздуха. Чиниите и приборите са златни и отрупани със скъпоценни камъни. Гощавката се състои от пет ястия, включително и цяла пуйка, което изглежда прекалено, като се има предвид, че сме само четирима, от които три жени в рокли ала Ста Криверо, с корсети, така пристегнати в кръста, че едва дишаме, какво остава да ядем.

Канцлерът Марзен беше уредил това частно излизане с мен, чудя се обаче колко ли е платил на крал Етристо за компанията ми. Ако не присъстваха Драгонсбейн и Сала Колтания като придружителки, щях да се чувствам като куртизанка, чиято компания се купува на час.

— В този цвят изглеждате много елегантно, кралице Теодосия — казва канцлерът, докато ми долива чашата с вода и лимон, макар да съм отпила само няколко малки глътки.

Хвърлям поглед към роклята, която Мариал ми беше избрала за днес — бледосин шифон. Бледосиньото никога не е бил моят цвят. Крес казваше, че съм направена от огън, а тя — от лед, заради начина, по който се обличахме: аз — в топли цветове, тя — в студени.

— Благодаря — е всичко, което ми идва наум да кажа.

Драгонсбейн ме смушква с лакът, по-силно, отколкото наистина е необходимо, и кимва многозначително към канцлера, който стои в очакване.

— О — възкликвам, осъзнавайки ситуацията, — вие също изглеждате много елегантно, канцлер Марзен.

Но, разбира се, прекалено е късно, а ентусиазмът ми е твърде половинчат, за да звучи искрено. Не мисля, че има значение обаче, канцлерът е очарован от самия себе си. Едва ли изобщо се нуждае от мен тук. Той се изкашля, поглежда към леля ми и сестра си, преди да насочи вниманието си отново към мен, като снишава гласа си.

— Очаквам с нетърпение да ви опозная по-добре — изрича думите по такъв начин, сякаш се стичат по кожата ми като мазнина.

— И аз Вас — отвръщам като ехо с равен глас. — Не е ли това целта на тези излизания, канцлере? Да се опознаем по-добре?

— Разбира се — намесва се Колтания с ослепителна усмивка, бели зъби и червени устни. Безцелно прокарва пръстите си с добре поддържан маникюр по ръба на златната чиния пред себе си. — Навярно знаете, че аз и Марзен нямахме такива неща, докато растяхме.

— Колтания — гласът на канцлера звучи тежко заради предупреждението. Тя само се засмива, като сръгва брат си, за да го подразни.

— О, стига вече, именно фактът, че толкова много хора могат да се идентифицират с теб, ги накара да те изберат — отвръща му тя, преди да се обърне към мен. — Израснахме в една ферма, ако може наистина да бъде наречена така, сред животни, макар повечето да бяха твърде стари или болни, за да има полза от тях.

— Съжалявам — казвам, защото това, изглежда, е единственото нещо, което може да се каже.

Тя само вдига острите си рамене.

— Това беше животът, който познавахме тогава. За нас беше нормално. Майка ни умря, докато раждаше трето копеле, което се оказа най-доброто нещо, което можеше да ни се случи.

— Колтания — отново казва канцлерът с по-остър глас, но тя се прави, че не го е чула.

— В прочувствените си речи не го разказва по този начин, но независимо от това е вярно — продължава тя. — След като тя умря, аз и Марзен, по това време трябва да сме били съответно на девет и десет години, напуснахме нашата колиба и се отправихме към града, за да си опитаме късмета там. Марзен винаги е имал много повече чар, отколкото идея как да го използва. Успя да придума майсторите да го вземат за чирак и се справи по-добре от далеч по-опитни момчета. Първо стана ковач, нали? — попита го тя. — Идваше си вкъщи целият в пот и въглищен прах.

Канцлерът кимва, макар погледът му да става все по-далечен.

— После майстор на сребърни изделия — добавя той.

— И в двете не беше много добър — казва тя през смях. — Но намери приятели. Винаги е бил много добър в намирането на приятели — обръща се тя към Драгонсбейн и мен. — Не и аз. Хората обикновено не ме харесват.

— Ти ги отблъскваш — казва Марзен без капка злоба. — Ти казваш директно какво мислиш и караш хората да се чувстват неудобно.

Колтания мисли известно време над думите му, след това свива рамене.