Лора Себастьян - Повелителката на дима

— И какъв ще е резултатът от всички тези усилия? Няколко десетки воини? Пак няма да е достатъчно.

Той мълчи за малко, но напрегнатостта в погледа му не намалява.

— Просто не искам да го правиш — казва той накрая. — Не искам да се омъжваш за никого от тях.

— А аз си мислех, че харесваш ерцхерцога — заявявам с развеселен и подигравателен глас — че дори го идеализираш.

— Той е блестящ воин — съгласява се Сьорен и снишава гласа си — но това не означава, че те заслужава.

Думите му ме оставят без дъх, едновременно ме развълнуват и ядосват. Гневът ми надделява, защото е толкова по-просто.

— Аз да не съм награда, че да бъда заслужена — отвръщам остро. — Крал Етристо може да се отнася към мен по този начин, но от теб очаквам нещо повече.

— Нямах това предвид — въздъхва той — но ми е… трудно да ги гледам как се карат за теб, макар да знам, че всъщност се борят за една далечна страна, за скъпоценности, за пари. Държах си езика зад зъбите, Тео, и няма да кажа и дума повече, обещавам, но трябва да знаеш, че това ме подлудява.

Дълго не съм в състояние да измисля какво да отговоря. Бях останала с впечатлението, че сме единодушни по въпроса и каквото е имало между нас, е дълбоко погребано и сега можем просто да го пренебрегнем и да продължим. Не ми харесва да ми напомнят как до неотдавна си въобразявах, че се влюбвам в него, как дори и сега той е в състояние да накара сърцето ми да бие по-бързо и да обръща с главата надолу мислите ми.

Не му отговарям веднага, затова Сьорен пристъпва по-близо до мен, а пръстите му върху ръката ми се сключват по-силно. Кожата му още носи уханието на плавей и въпреки всички причини, че не бива да го правя, аз се облягам на него. Устата му е толкова близо, че усещам кафето в дъха му, толкова близо, че само да наклоня глава и устните му ще намерят моите. Желанието да го направя е непреодолимо, но вместо това вдигам свободната си ръка към рамото му и го избутвам назад.

— Това беше игра, Сьорен — казвам тихо, въпреки че нямам сили да срещна погледа му. — Всичко това. Видях те, знаех какво искаш и станах това, което искаше. Но не бях аз. Онова момиче беше само дим и отражение.

Сьорен потреперва, преди да върне маската на лицето си. Той отстъпва от мен с още една крачка, а пръстите му пускат ръката ми. Внезапно усещам мястото, където докосваха кожата ми, студено, дори в жегата на Ста Криверо.

— Както казах и преди — думите му са като остриета — ще продължа да си държа езика зад зъбите.

Той си тръгва и ме оставя сама в градината. Гневът, който изпитвах към него, мигом изчезва, но не съм сигурна как да опиша чувството, заело мястото му. Сякаш вървя надолу по стълба, мислейки, че има още едно стъпало, а няма. Целият ми свят изведнъж се разклаща. Нищо от казаното от мен не беше лъжа, навярно беше най-честното нещо, което някога съм казвала на Сьорен, но въпреки това думите оставиха лош вкус.

Мечът, летящ към лицето ми, е затъпен, но все пак ще ме заболи много, ако наистина ме удари. Навеждам глава, вдигайки ръка, за да се предпазя. Ударът от острието отеква глухо и съм сигурна, че ще ми остави синина.

— Ау! — извиквам, отблъсквайки меча на Артемизия.

Ние сме в моята стая след обяда и най-после провеждаме онези уроци, за които си говорехме на борда на „Дим“. В стаята е трудно да се развихрим заради всички тежки, огромни мебели, но успяваме да си разчистим достатъчно голямо пространство, където и двете да се движим свободно. Не храня никакви илюзии за способностите си да въртя меч, но се надявах, че поне отначало Артемизия ще е по-благосклонна с мен.

Нямам този късмет. Тя дори не искаше да използва тренировъчни мечове и съм доволна, че настоях за тях — ако мечовете ни бяха остри, досега да ме е убила. На пода съм до камината, а тя се е надвесила над мен, едната й ръка е на хълбока й, а в другата държи оръжието така, сякаш е продължение на ръката й.

— Ръката ти вече я няма — заявява тя отегчено — но не и водещата ти ръка, така че все още имаш шанс, технически.

Шанс. И четири ръце да имах, пак нямаше да имам никакъв шанс.

— Предавам се. Може ли да започнем отначало? Как да застана? Какъв е правилният начин да се държи ефеса?

Артемизия вдига презрително вежди.

— Е, добре — съгласява се тя, всяка нейна дума е изпълнена с надменност. — Стани.

Не е толкова лесно, колкото изглежда. Тя вече е оставила своя отпечатък върху двата ми крака и лявата ми ръка и всяко мускулче пищи от болка, докато се мъча да стана. Поне ми донесе един кат дрехи от „Дим“, иначе едва ли щях да съм в състояние да вдигна меч в някоя от моите стегнати, натруфени с украси стакриверийски рокли. По-лесно е да се движа в клин и туника, макар че и така е трудно да си представя, че мога да се бия по-зле от сега.