Лора Себастьян - Повелителката на дима

Артемизия отпива дълга глътка вода, докато се взира ядосано в мен над ръба на чашата.

— И? — пита тя, след като я изпива, избърсвайки с ръкав капките, останали по горната й устна. — Да не би да очакваш да те попитам как се чувстваш? Нямаш представа колко малко ме интересуват твоите чувства, Тео.

— Само споделям — опитвам се да прикрия колко съм обидена. — Така правят приятелките.

Тя ми се изсмива подигравателно.

— Ние не сме такива приятелки — отвръща тя, преди да ме прониже с поглед чак до сърцето. — Аз не съм тя, разбираш ли. Не съм твоята каловаксийска приятелка.

Артемизия знае името на Крес, но няма да го произнесе. Почти изпитвам радост, че не го прави, защото не мисля, че ще мога да запазя самообладание. Дори и сега казвам неуверено:

— Не съм казала, че си. Само имах предвид…

— Степента, в която се интересувам от Сьорен, се ограничава до ползата му за мен — казва тя. — Ако искаш да говорим за евентуалните му съюзи с други страни или за информацията, която притежава за каловаксийската бойна стратегия, ще се радвам да те чуя. Но ако възнамеряваш да се прехласваш по мускулите или очите му, или каквато и да било друга глупост, която намираш за красива, ще ти препоръчам да си намериш друг слушател. А най-добре да го запазиш за себе си. Така ще изглеждаш като слабо, шестнайсетгодишно момиче, а едва ли това е образът, към който се стремиш да представиш пред онези, склонни да ги поведеш.

Думите й са като жило, което ме изгаря. Оставям чашата си с вода и вземам меча.

— Да започваме отново — казвам й аз.

Тя се усмихва самодоволно и се изправя, посягайки към своя меч. Отново губя, но този път успявам да нанеса няколко случайни удара, преди тя да ме зашемети по рамото.

— Е, това вече прилича на нещо — кимва тя доволно. — Ще трябва да те ядосвам по-често.

— Не съм сигурна, че това е възможно — изсумтявам. Силно почукване на вратата прекъсва заниманията ни. Замръзвам на място, обхваната от паника, но Артемизия само се разсмива.

— Спокойно. Не сме в Астрея. Не вършим нищо нередно.

— Все пак — едва се усмихвам аз — съмнявам се, че дуелирането е представата на крал Етристо за подобаващо поведение за дами.

— Господи, радвам се, че не ми се налага да бъда край него толкова често, колкото на теб. Мисля, че бих го убила — поклаща глава тя. Думите й звучат небрежно, но се чудя дали не го мисли сериозно.

— Той сигурно е на повече от осемдесет години — отвръщам, докато прекосявам стаята, за да отворя. — Двубоят няма да е равностоен.

Отварям вратата, а там стои прислужница, облечена в цветовете на краля — бяло и оранжево, дрехите й вероятно струват повече, отколкото може да изкара за цяла година. Очите й се разширяват, щом осъзнава с какво съм облечена аз.

— Кралице Теодосия? — пита разтревожено тя.

— Да, аз съм — отвръщам с усмивка, която се надявам да я успокои, но, изглежда, ефектът е обратен.

Подава ми писмо с разтреперени ръце, а очите й гледат надолу в пода.

— От Негово височество крал Етристо.

— Благодаря — казвам и вземам писмото. Преди да съм попитала дали има и нещо друго, тя изприпква надолу по коридора.

— Подплашено мъниче — казва Артемизия зад мен. Не й обръщам внимание и отварям писмото с розовия нокът на кутрето си.

— Е? — настоява тя.

Преглеждам набързо писмото, което е доста кратко.

— Скъпа кралице Теодосия — написал е името ми погрешно.

— Вероятно не го е писал той — свива рамене тя — диктувал го е на някого.

Знам, че това е дреболия и не бива да се ядосвам, но моето име ми беше отнето цели десет години. Сега, когато отново си е мое, да го виждам осакатено ме наранява повече, отколкото предполагам. Продължавам да чета.

— Пристигна още един кандидат с надеждата да ви спечели. Днес на вечеря ще се срещнете с Капил, вожда на Вектурийските острови….

— Вождът на Вектурия? — Артемизия се смръщва. — Но той трябва да е над стогодишен. Може би някой от синовете му?

— Не пише така — сбръчквам нос. — Изглежда, е той самият.

Артемизия се замисля за малко.

— Ами, предполагам, че ще е нещо като момченцето принц, нали?! Съмнявам се да е способен да изконсумира брака ви, така че може и да извадиш късмет — успява да запази сериозна физиономия, но мога да се обзаложа, че едва сдържа смеха си.

Хващам една възглавничка от канапето и я мятам по нея, но, разбира се, тя умело се привежда, за да я избегне, избухвайки в гръмогласен смях.

— Не че от него бих имала някаква полза, така или иначе — казвам аз. — Вектурия няма ресурси, с които да се изправи срещу каловаксийците. Особено след битката преди няколко седмици те едва ли могат да си набавят храна, какво остава за армия.