Лора Себастьян - Повелителката на дима

Не ми е необходимо да се консултирам със Сьорен, за да знам, че мощта им е наистина оскъдна. Достатъчно са силни да се бият с част от каловаксийските воини, докато имат преимуществото на вектурийска земя, но не и достатъчно силни да предприемат нападение. Все пак жестът означава за мен много повече, отколкото мога да опиша.

Вождът Капил си тръгва скоро след това — неговата страна не може да си позволи да похарчи средства за повече от една нощ в Ста Криверо. Съжалявам, че трябваше да похарчи каквато и да е сума за толкова кратък разговор, но той не иска и да чуе. Ще държим връзка, обещава той, вдигайки ръката ми към устните си за кратка целувка.

Откривам, че ми е тъжно да видя как си отива. После се отправям към ерцхерцог Етмонд, а Драгонсбейн не прави и опит да ме отклони в друга посока. Сигурна съм, че би одобрила тази връзка. Етралия е богата страна със силно военно присъствие. Това, че неговата компания не ме задушава, е бонус.

— Надявах се да имам възможност тази вечер да поговоря с вас, Ваше величество — казва ерцхерцог Етмонд с нисък глас. — Страхувам се, че цялото това изпитание е… Ами, то е мъчително за мен, а съм сигурен, че за вас е двойно повече.

Усмихвам се леко.

— Натоварващо е — признавам си аз.

Усмивката му става малко по-спокойна.

— Моят брат ме изпрати тук — признава той. — Мисля, че го направи повече на шега. Не съм… Никога не съм бил много добър в разговорите с хора. А жените… — гласът му секва, а той поклаща глава. — Сигурен съм, че очаква да се върна засрамен и отхвърлен.

Не го казва така, сякаш очаква съжаление. Просто излага фактите. Преди да съм казала каквото и да било, за да го успокоя, той продължава.

— Но… прав ли съм, ако изкажа предположението, че вие не търсите романтичен партньор?

До мен Драгонсбейн замръзва на място, но аз я пренебрегвам. Вместо това се приближавам до ерцхерцога.

— Да — отвръщам. — Абсолютно прав сте. Женитбата, изглежда, е единственият начин да си върна Астрея и аз ще направя каквото е необходимо.

За първи път, откакто се запознах с него, ерцхерцогът издържа на погледа ми и кимва веднъж, преди да отмести очи.

— Мисля, че можем да си помогнем взаимно — казва той, понижавайки глас. — Вие имате нужда от армия да разгромите каловаксийците. Аз имам армия.

— Вашият брат има армия — подхвърля Драгонсбейн.

Ерцхерцогът поклаща глава.

— Брат ми носи короната, но неговата армия слуша мен. Той знае това, както и всички останали, и е съгласен с тази уговорка. В края на краищата рядко имаме нужда от нашата армия. От години не сме водили войни. Мога да предоставя войска, която да се бие за вас.

— Колко голяма? — питам го аз.

— Достатъчно — отвръща той.

Мъча се да озаптя очакванията си, но една глупава надежда все пак се промъква в гърдите ми.

— И какво ще поискате в замяна. Върховна власт над Астрея?

— Не, не — клати глава той. — Нищо такова. Представата, че може да наследя Етралия, ако брат ми не успее да осигури наследник, е достатъчно ужасяваща за мен. Не. Преди няколко години тейнът дойде на посещение в Етралия и брат ми му подари любимия ми комплект за шах. Направен е преди векове от оникс и кост.

Спомням си шаха. Често го виждах, когато ходех при Кресцентия. Пазеха го върху един рафт като украшение и всъщност никога не го използваха.

— Брат ми го даде, за да ми направи напук — продължава ерцхерцогът. — Винаги съм скърбял за тази загуба. Разбрах, че тейнът вече е мъртъв.

— Искате си шаха обратно — бавно казва Драгонсбейн, във всяка нейна дума прозира отказа й да повярва на ушите си.

— Семейна реликва — казва той. — За мен е по-ценна от всичко друго. — Той се изправя, а крайчетата на устата му се разтягат в срамежлива усмивка. — А освен това Етралия от години не е водела война. Това ще бъде интересно предизвикателство.

Разменяме си с Драгонсбейн скептични погледи, преди да кимна в съгласие.

— Мисля, че можем да се договорим за това партньорство — казвам аз.

Той се усмихва широко и прави знак на едно сервиращо момиче да донесе бутилка вино. Това е същата плашлива девойка, което по-рано донесе съобщението от краля. Тук е още по-притеснена, ръцете й треперят, докато налива две чаши от виното с наситен червен цвят. Драгонсбейн я отпраща, преди да е наляла трета чаша, тъй като нейната е още наполовина пълна. Когато ерцхерцогът ми подава чашата, се насилвам да се усмихна. Истината е, че не мога да погълна нищо повече. Не бях яла цяла вечер, защото роклята ми е твърде ограничаваща, и вече чувствам как малкото вино, което изпих, замъглява съзнанието ми.