Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Важни, да — отвръща Артемизия, — но не и мразени, нито пък пречка за когото и да било. Към никого други го не са били отправяни сериозни заплахи, да не говорим за обявена награда за главите им.

— Може да не знаем кой е доставил отровата, но знаем кой е наредил — казва тихо Блейз.

Въпреки че не ядох нищо на вечеря, стомахът продължава да ме присвива и боли, а в главата ми бушуват мисли, които никак не са приятни. Мислех, че съм в безопасност тук, че най-сетне съм недосегаема за императора, мислех си, че той никога повече няма да ме докосне. Беше глупава надежда и сега един човек е мъртъв заради нея. Заради мен.

Някъде след полунощ на вратата се почуква — отривисто и служебно. Всички бяхме прекалено напрегнати, за да разговаряме, но Артемизия настоя да се възползваме от времето и да се упражняваме още малко. Много е забавно да те наблюдават всички и да критикуват стойката и техниката ти, но поне ме разсея от напрежението.

При звука от почукването всички застават нащрек с извадени оръжия. Артемизия сменя тренировъчния меч с истински.

— В най-далечния ъгъл на стаята — казва ми Блейз и аз побързвам да изпълня нареждането, а сърцето ми думка в гърдите, въпреки мисълта, че няма логика наемен убиец да си прави труда да чука.

Когато Херон отваря вратата, пред стаята стои само един от охраната на краля. Но изглежда нервен и стрелка очи из стаята, сякаш очаква да го нападнат всеки момент.

— Кралице Теодосия — казва той, без да отмества поглед от мен. Дори да намира за странно спотайването ми в ъгъла, не го показва. — Заплахата е премахната. Ако благоволите да се присъедините към крал Етристо в тронната зала, ще видите злодея с очите си.

Стражите ме въвеждат в тронната зала. Сьорен, Ерик и моите Сенки ме следват по петите. Трябва да съм се преситила от целия изобилен разкош на Ста Криверо, защото стените с фрески, мраморните подове и богато украсените полилеи почти не достигат до мен. Виждам единствено трона в средата на залата, толкова огромен и тежък, че отначало дори не забелязвам немощните очертания на крал Етристо, който почти се губи в луксозната кадифена възглавница.

Тръгвам по пътеката между редиците от столове и чувствам очите на кандидатите върху себе си. Сигурно пристигаме последни, защото всички места в залата са заети, освен няколкото стола отпред и още един при делегацията от Гораки, където сяда Ерик. Какво очакват тези хора? Скръб? Страх? Макар да чувствам и двете, по-скоро съм като вцепенена. Всички изглеждат предпазливи и подозрителни, сякаш онзи, който е отровил ерцхерцога, седи точно до тях. Ужасяваща мисъл, която се опитвам да пропъдя.

Стражата ни съпровожда до местата на предния ред и ние ги заемаме. Сьорен е от едната ми страна, Артемизия — от другата.

— Ето ви, скъпа моя — казва крал Етристо с обичайната си снизходителна усмивка. Той леко се надига в трона си. — Радвам се да Ви съобщя, че хванахме човека, отговорен за убийството на ерцхерцога.

Убийство. Значи е мъртъв. Каквато и незначителна частичка надежда да таях, тя се разпадна и умря. Не го познавах достатъчно, за да скърбя истински, не и след като толкова други хора ми бяха отнети, но все пак усещам смъртта му като остро пробождане между ребрата. Колкото и да се мразя за това, повече скърбя за загубата на обещаното от него. Скърбя колко близо бях до възможността да си върна Астрея и колко бързо ми беше отнета тя отново.

— Кой е отговорен? — питам.

Крал Етристо плясва два пъти с ръце. Друг страж влиза през вратата зад трона и води момиче в окови. Отнема ми малко време, докато разпозная в него прислужницата отпреди, онази, плашливата, която ми донесе писмото следобеда и наля виното за ерцхерцога и мен. Очите й са още по-ужасени сега, бързо обхождат залата в търсене на приятелско лице. Не намира нито едно.

Изкашлям се и поглеждам отново към крал Етристо.

— Разбира се, имам доверие на преценката Ви, Ваше височество, но каква зла умисъл може да има това момиче към ерцхерцога?

Усмивката на краля е мрачна.

— Точно затова сме тук, скъпа моя, за да разберем. — Той се обръща към местата, където седят канцлер Марзен и сестра му. — Сала Колтания, разбрах, че носите със себе си серума на истината от Орания.

Колтания става от своето място до брат си на реда зад нас. Лицето й е бледо, а изражението й — напрегнато.

— Да, Ваше височество — казва тя с треперещ глас. — Винаги го носим, когато пътуваме, в случай че ни се наложи да открием дали непознати не ни мислят злото. Разбира се, никога не сме очаквали нещо такова.