Лора Себастьян - Повелителката на дима

Сандрин шумно се изкашля.

— Не беше единствената. Сега съм Сандрин Старейшината на Астрея. — Той посочва хората, насъбрали се зад него. — Това са моите другари, също Старейшини, по един от всяка страна. Пазим мира тук и правим каквото можем да улесним нещата в лагера.

— Представям си колко ви е трудно — признавам аз.

— Да, така е — казва друг един мъж, с бледа кожа и късо остригана коса в бакърен цвят.

Поглеждам назад към моите приятели, които се чувстват по същия начин като мен. Разтърсени, сякаш светът под краката им се е променил. И така погълнати от чувство за вина, че може да ни удави. Вината не е наша , напомням си аз, виновен е императорът . И все пак, трябваше да зная за всичко това. Трябваше да направя нещо. Блейз улавя погледа ми и ми кимва — хиляди думи потичат между нас, без да произнасяме на глас нито една.

Обръщам се към Старейшините.

— Какво можем да направим, за да помогнем?

Помощта, от която се нуждае лагерът, е съвсем проста. Първото и най-важно нещо е храната, а нашият оскъден обяд е само капка в казана. Стакриверийците доставят дажби всяка седмица — останките от столичните трапези, но най-често храната е развалена, докато стигне до лагера. Ние можем да се върнем с още храна, която да вземем от кухните на двореца и все още ще е прясна, но и това ще са само оскъдни капки. Никога няма да е достатъчна, за да не изглеждат толкова мършави или да успокоят постоянното къркорене на стомасите си. Но ще е някакво начало, докато измислим друго решение.

Имат нужда от дрехи, сапун и чиста вода — още неща, които можем да донесем само в малки количества. Наблизо има езеро и Блейз, Херон и Сьорен правят половин дузина прекосявания от лагера дотам с конете, пренасяйки вода в импровизираните съдове, които Старейшините изнамират, за да имат бежанците достатъчно поне за няколко дни.

Докато те правят това, ние с Артемизия поправяме провиснали покриви — дейност, която ми е напълно чужда, но Артемизия, изглежда, разбира от това. Тя се покатерва върху къщата, чевръста като котка, и ме напътства как да й подавам шепи слама от земята. Арт се опива от удоволствие да ме командари, но вече съм се научила да не го приемам лично и много скоро подемаме непринуден разговор, който привлича съседите, които се криеха от нас, откакто пристигнахме.

Децата са най-смели, както обикновено. Дребни и слабички, те притежават смайващ дух и живец. Една малка групичка деца взаимно се окуражават едно друго да ни приближат, сякаш с Артемизия сме опасни. Най-малките нямат нужда от насърчаване — те се поклащат на мръсните си, боси крачета и се вторачват в нас с очи, които заемат по-голямата част от личицата им.

В началото Артемизия е твърде заета с поправките на покривите, за да им обърне внимание, но аз ги виждам.

— Здравей — казвам на едно от децата, което изглежда на четири годинки, с кльощави ръчички и крачета и подуто от глада коремче. Златистата му кожа и черна коса ми напомнят за Ерик, чудя се дали детето също не е от Гораки, или поне родителите му.

Момченцето не ми отговаря, само продължава да се блещи в мен със сериозните си очички и стиснати юмручета. Поставям на земята бушела слама, който държа, и опипвам наметалото на Херон, надявайки се да открия нещо закътано по джобовете — парченце сухар, бонбонче или монета, но няма нищо, освен къс от канап и валма прахоляк. Но докато изваждам ръцете си от джобовете, чувам подрънкване и се сещам за роклята, която нося отдолу. Роклята, украсена със скъпоценни камъни.

Повдигам наметалото и се пресягам към подгъва на роклята, гарнирана с диаманти. Всеки камък е с размера на нокътя на палеца ми. С рязко дръпване откъсвам един от тях и го подавам на момчето.

То го гледа отдалеч, сякаш е оръжие, и от това сърцето ми се къса. Толкова е малък, а вече знае твърде много за жестокостта. Но след като се взира в диаманта няколко секунди, момчето разбира, че няма да го нарани. Взима го с мърляви, загрубели пръстчета, които едва докосват моите. Камъкът проблясва на слънцето, щом го вдига нагоре, и по земята затанцуват дъги от отблясъци. Преди да успея да го спра, момчето го напъхва в устата си.

— Не!

То, изглежда, разбира, или по-скоро усеща, че не става за ядене, и го изплюва в ръката си и избърсва слюнката в грубата тъкан на туниката си. Поглежда ме и широко се ухилва, разкривайки жълти и начупени зъбки, после изтичва към една жена, която, предполагам, е майка му. Усмихвам й се, а след секунда, стискайки детето в ръцете си, тя отвръща с напрегната усмивка и кимва веднъж.