Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Това е друг проблем за друг ден — казвам вместо това.

— Ще се появят още такива проблеми — казва Херон, а гласът му е тих и неуверен заради каловаксийските думи, които вероятно повече е чувал, отколкото произнасял.

— Знам — отвръщам, като си разтривам слепоочията. — Крал Етристо каза, че кандидатите ще започнат да пристигат утре. Сигурна съм, че ще се появят още проблеми.

Настава гробна тишина, притискаща ни от всички страни. Утре кандидатите ще пристигнат, за да наддават за мен, а моята страна и аз ще бъдем изложени на показ като някой от сувенирите на тейна. Разговорът на днешната вечеря ще се повтаря многократно, с всеки един от тях, и си представям как всеки крал и император ще ръчка за повече подробности за страданието ми, всеки от тях ще ме изучава като прасе, което ще заколят за своето пиршество.

— Скоро — казва Артемизия с въздишка, надигайки се, за да се изправи — но и не тази вечер.

Едва се довлича през стаята до един малък скрин, на който не бях обърнала много внимание. Когато отваря вратите му с лек замах на китките, виждам три рафта с бутилки вино. Измъква произволно една от тях и я донася, изважда камата си и я използва да извади корковата тапа.

— Ние сме извън Астрея — казва тя, докато налива виното във водните чаши на масата. — В безопасност сме в красивия дворец в Ста Криверо и бунтът е жив благодарение на нас. Това е повод за празнуване, не мислите ли?

Оптимизмът на Артемизия е неочакван, но посрещнат радушно и аз й се усмихвам, когато ми подава чаша. Една по една, тя подава чаша на всеки, дори и на Сьорен, който изглежда изненадан от жеста.

— За Астрея — вдига бутилката Артемизия. — За това, което беше, и за това, което ще бъде отново. И за всичко, което пожертвахме заради нея.

И ей така, жилото в думите на Артемизия се заби в кожата ми. Аз съм пожертвала достатъчно за Астрея, искам да кажа, не мога повече да дам. Но това не е истина и ние и двете го знаем. Ако се стигне дотам, няма нещо, от което да не се откажа, за да спася страната си.

От волята си.

От тялото си.

От живота си.

Няма да се стигне дотам, казвам си, но някъде дълбоко знам много добре, че може да се стигне и дотам. Един справедлив свят не би поискал нищо повече от мен, то този свят не е справедлив.

Чукваме заедно чаши с бутилката на Артемизия и пием.

— Няма ли да поговорим колко абсурдно е това място? — пита Херон и въпросът му ме изненадва. Откакто измъкнахме Сьорен от карцера на кораба, в повечето случаи той мълчи, но, изглежда, се опитва да се промени. — Всичко е потънало в злато и скъпоценни камъни и цветове. Цената на роклята, с която беше облечена, сигурно ще стигне да се изхрани едно семейство в Астрея за цяла година, Тео.

Не мога да се въздържа да не се засмея, потъвайки по-дълбоко в стола си и отпивайки още една глътка от виното. Също като виното на вечерята, то е тъмно и ароматно, не е като онова, с което съм свикнала, но малко по малко започва да ми харесва.

— Късметлия си, че не ти се наложи да я облечеш. Задушаваше ме и тежеше повече от цял бушел с тухли. А и това… Как се казваше? Платформа?

— Движеща се платформа — казва Сьорен в пристъп на смях. — Мъжете, които ги управляват — това им е работата. Повечето мъже нямат силата да го правят, така че онези, които могат, са добре платени.

— Обличат ли изобщо някога ризи? — пита Херон. — Не че се оплаквам, но униформата им… е много странна.

— Явно ризите им пречат — казва Сьорен.

— Правдоподобно извинение — изсумтява Артемизия. — Чух за няколко афери тук между тях и благороднички. Явно е обичайно. Едно от предимствата на тази работа.

— Поне докато се усетят съпрузите — смее се Сьорен. — Случи се, когато бях на посещение тук преди няколко години. Онзи лорд беше бесен и настояваше за екзекуцията на оператора, но кралят трябваше да отхвърли молбата му, защото се оказа, че обслужващите тези подвижни платформи са по-ценни от благородниците.

— Само изчакайте няколко години, докато кулите се изпълнят с деца с мощен гръден кош, които ще отказват да носят ризи — казвам със самодоволна усмивка.

Всички се заливат от смях от тази картина и смехът не стихва дълго време. Тъкмо да се овладеем, някой поглежда в очите друг и смехът започва отново.

Приятно е да се смеем така свободно, петимата заедно. Да си позволим да забравим за всичко извън стаята поне за малко, та дори и за някои неща вътре в стаята. Херон и Сьорен не си говорят директно един на друг, но вече не се притеснявам, че Херон ще се опита да го удари отново. Предполагам, че е това е най-доброто, на което мога да се надявам, като се имат предвид всички неща.