Лора Себастьян - Повелителката на дима

Когато свършваме първата бутилка, се каня да приключваме вечерта и да изпратя другите по стаите им, но нямам сили да го направя. Не искам да съм сама. Не искам да спра да се смея. Веднага щом свърши всичко това, реалността на утрешния ден ще се настани, а още не искам да мисля за утре.

Надигам се с мъка от стола, за да взема още една бутилка, този път с по-леко вино, и я подавам на Артемизия да измъкне корка.

Вдигаме тост за операторите на движещите се платформи.

Тост за боговете.

Тост за онези, които загубихме.

Тост за нас.

За миналото.

За бъдещето.

Когато светлината на утрото се прокрадва през прозорците, ние сме почти в безсъзнание. Проснала съм се върху леглото с Артемизия от едната ми страна и с Херон от другата, и двамата похъркват доста силно. Блейз се е изтегнал в долния край на леглото, борейки се за място с дългите крака на Херон. Не спи, взира се в тавана с безжизнени, блуждаещи очи, но това е най-близкото състояние на отмора, в което съм го виждала, откакто сложих приспивателно в чая му. Сьорен спи на канапето, хвърлил е една от декоративните възглавници върху лицето си, за да се скрие от светлината и шума.

Последното нещо, което си помислям, преди умът ми да потъне в мрака, е дали някога ще достигнем до онази точка, когато той наистина ще бъде един от нас.

Не чувам нищо, с изключение на главата, която ме цепи, а болката се удесеторява от ярката слънчева светлина, прежуряща стъпалата на двореца. Устата ми е суха като пясък и макар да бях сресана, излъскана и нарисувана отново от Мариал и нейния екип, се чувствам така, сякаш нощта недвусмислено е изписана на лицето ми. Умът ми е в мъгла, но по някакъв начин, предполагам, това е добре — твърде съм изтощена, за да си спомня да бъда угрижена.

Кандидатите за ръката ми пристигат в дълга процесия от покрити с платнища карети, виеща се по улиците от бял камък.

— Не се тревожете, скъпа моя — казва крал Етристо от стола си до моя, погрешно разтълкувал изражението ми. — Много са, но това ще бъде само кратко представяне. Цялото събитие няма да отнеме повече от час-два.

Час-два. Потискам надигащия се стон. Не мога да си представя да седя тук повече от пет минути, въпреки че столовете, изнесени за кралското семейство и мен, са удобно тапицирани и със сенници от палмови клонки. Заради горещото слънце, главоболието и роклята, пристягаща ребрата ми, усещам, че ще припадна. Ала се усмихвам на крал Етристо, надявайки се усмивката ми да изглежда естествена. Отношението му към мен е поохладняло след снощния ми изблик, но външно не му личи — той все така е любезен. Когато му се извиних за думите си, той го прие с пресилена усмивка.

— Чудесно — казвам аз — толкова се вълнувам да се запозная с всички. Благодаря ви толкова много, че организирате всичко това.

На мен това ми звучи прекалено, но крал Етристо само отвръща на усмивката ми и ръката му потупва моята — кожата на дланта му е сбръчкана и лепкава.

— Удоволствие е да ви помогна, скъпа моя, след всичко, което ви е сполетяло.

Облягам се назад в стола си и поглеждам Сьорен, който стои зад мен, малко по-настрани. Останалите са притиснати доста по-назад в тълпата от стакриверийци, събрали се зад нас — дори Драгонсбейн е там, за нейно разочарование. Но Сьорен е изложен изцяло на показ, без да става ясно дали се парадира с него като съюзник, или просто като трофей. Тъй като крал Етристо все още говори на астрейски и не си прави труда да превежда, трудно е да си представя, че го възприема за нещо повече от декоративен елемент. Превеждам му това, което кралят каза, и Сьорен кимва, но лицето му е по-бледо от обикновено и има тъмни кръгове под очите. И аз имах такива тази сутрин, преди да ги покрият с боя, пудра и забрава.

— Снощи имах чувството, че съм проговорил на астрейски — казва той. — Но днес не си спомням и дума.

Засмивам се, въпреки че от това се засилва главоболието ми.

— Каквото и да говореше снощи, не беше на астрейски — отвръщам. — Все повтаряше думата аминети , но освен нея не чух нито една астрейска дума.

Бузите му почервеняват.

— Предполагам, че е една от думите, които съм запомнил — признава той.

Собственото ми лице се облива от топлина, спомняйки си нощта, когато го научих на тази дума, докато показвах значението й с толкова много аминети — целувки, че не успях да ги преброя.

— Е, сега си трезвен — посочвам аз. — Ще ми разкажеш ли за кандидатите, когато пристигнат? — снишавам глас, като поглеждам косо към крал Етристо, който е потънал в разговор със сина си.