Лора Себастьян - Повелителката на дима

Тя ме поглежда с присвити очи.

— Играеш опасна игра.

С усилие сдържам смеха си.

— Играла съм и по-опасни.

Блейз, Херон и Артемизия вече ме чакат в стаята. Би трябвало да го очаквам — естествено, че ще искат да узнаят подробности за вечерята. Разбира се, че ще трябва да им разкажа, колкото и съкрушена и унижена да се чувствам от тази мисъл.

Но първо имам нужда да се отърва от този уред за мъчение — роклята.

— Малко помощ, моля, Арт — казвам, грабвайки една нощница от шкафа, и се скривам зад паравана с три крила. — Може да ти потрябва камата ти.

Артемизия ме освобождава от роклята, в която шивачката ме беше зашила, макар да го прави не така грациозно, обсипвайки пода с мъниста, които се разпиляват с глух шум като при дъждовна буря.

Издърпвам роклята пред главата си и с наслада вдишвам дълбоко няколко пъти. Носих роклята само няколко часа, но бях забравила колко е хубаво чувството да поемеш въздух с пълни гърди, вместо да се задъхваш на пресекулки. Може би затова Амиза и Лилия бяха толкова тихи на вечерята — не са могли да дишат, какво остава да говорят.

— Добре — излизам иззад паравана. Съзнавам колко смешна сигурно изглеждам сега в свободната си памучна нощница и с лице, цялото боядисано и лакирано, но има по-важни неща. Присъединявам се към другите в зоната за сядане, като се настанявам на свободния стол до Блейз.

— Налага се да говорим на каловаксийски заради Сьорен. Това добре ли е за всички?

Другите изпъшкват, но в крайна сметка се съгласяват. Не мога да ги виня — говоренето на каловаксийски ме кара да се чувствам така, сякаш съм обратно в двореца на императора.

— Трябва да продължим да те учим на астрейски обаче. Най-малкото ще ни спести много време — казвам на Сьорен.

Той кимва.

— Чувствам се като магаре, но мисля, че схващам по нещичко от време на време. Бавно.

— Какво се случи тази вечер? — пита ме Блейз на каловаксийски. — Опитахме се да дойдем с теб, но не ни разрешиха.

— Стакриверийците ценят своята изключителност — казва Сьорен. — Бях изненадан, че ме поканиха, но предполагам, са се забавлявали, тъй като не разбирах и дума от разговора.

Разказвам им за кралското семейство и за интереса им към отношението на императора към мен, как са били не просто очаровани, а направо въодушевени от подробностите за моето пленничество и наказания.

— Те сякаш не гледат на мен като на личност, а като на рядък експонат с прилежащата му история — оплаквам се аз.

— Стакриверийците в столицата са склонни да водят безгрижен, лек живот — казва Сьорен. — Особено кралското семейство. Предполагам, че изпитват някакъв вид възбуда от твоето страдание, защото не могат съвсем да проумеят, че е истинско. Сякаш си герой от пиеса.

Намръщвам се, но преди да отговоря, той продължава.

— За какво беше спорът накрая? — пита той, макар да изглежда, че изпитва неудобство. — Поразбрах нещичко… май изглеждаше важно.

Част от мен не иска да отговори — най-вече, защото ще трябва да обяснявам на Блейз, Херон и Артемизия какво означава девственост, но Сьорен е прав. Това е важно. Спорът не е приключил още, а и не бива отново да имам тайни от тях. Така че обяснявам какъв е конфликтът колкото се може по-простичко, въпреки че чувствам как бузите ми пламват, докато говоря. Полагам всички усилия да не се разтреперя от погнуса, когато им съобщавам за предложения от краля преглед. Макар че той не уточни в какво точно се състои прегледът, лесно е да се предположи.

— Това е разпространена практика — казва Сьорен, щом млъквам. Изглежда отвратен. — Обаче ти беше права да откажеш.

Артемизия кимва, но между веждите й се появява бръчка.

— Ще придобие още по-голямо значение, когато накрая се съгласиш.

Вторачвам се в нея с отворена уста.

— Няма да се съглася на това — заявявам. — Мислех, че от всички хора вие ще разберете… — Гласът ми секва. Артемизия ми беше доверила за физическото насилие над нея в мините, нищо, че и Херон е бил там. Съмнявам се, че тя ще иска това да се узнае от всички.

— Ти също си жена — казвам вместо това. — Би ли позволила да те преглеждат така, сякаш е някакъв вид експеримент?

— Не — свива рамене тя. — Но аз не искам да се омъжвам.

— Нито пък аз — възкликвам по-силно, отколкото ми се иска. Артемизия остава невъзмутима от моето избухване, само леко повдига вежди.

— Добре. Аз нямам нужда да се омъжвам, за да използвам армията на друга страна да си върна трона. Така по-добре ли е? — пита тя. Завъртам очи от безсилие да отговоря.