Лора Себастьян - Повелителката на дима

Поглеждам към Сьорен, който не разбира и дума от казаното. Съсредоточил е погледа си напред, а изражението му е празно.

— Бих искал да ви представя моя син — продължава Етристо, като първо посочва вдясно — Аварик и неговата съпруга Амиза. — Той прави знак към сина си и към жената със сплетената коса. После се обръща наляво. — А това е моята съпруга Лилия.

Полагам огромни усилия да скрия изненадата си. Предположих, че русата жена е една от дъщерите му, макар изобщо да няма прилика помежду им. Крал Етристо е поне на осемдесет години, а Лилия е почти на моята възраст. Трябва да е негова втора съпруга или дори трета, а може и четвърта. Не е възможно бебето, което тя носи, да е негово.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — усмихвам се и на трите. — Вие имате и други деца, нали? — питам краля.

Той махва пренебрежително с ръка.

— Всичките ми дъщери напуснаха дома, когато бяха по-млади и от вас — отвръща той. — Справиха се чудесно, като подсигуриха съюзи и търговски договори с други страни по целия свят. Пишем си от време на време, но да си гостуваме… е трудно.

Кимвам и издавам звук, който се надявам да изразява съчувствие, макар да не изпитвам никакво съжаление към човек, който продава дъщерите си в чужди земи, за да направи собствения си живот по-лесен. Била съм странник в чужд двор и колкото и да съм наясно, че това е различен вид опит, още си спомням какво е да си обграден от непознати лица, да не можеш да общуваш, да ти липсва семейството.

— Ами, да не стоим така официално тук — казва крал Етристо, преди да плесне два пъти с ръце. — Много съм гладен.

При звука на неговото повикване през страничната врата нахлуват слуги, като всеки носи огромно златно плато. Уханията, носещи се от ястията, нямат нищо общо с онези, които познавам, и не съм твърде сигурна как да ги опиша. Пикантни — да, но има също и сладост и нещо друго, което не мога точно да определя. Когато един от слугите поставя пълна чиния пред мен, устата ми се изпълва със слюнка при вида на храната — красиво подредени зеленчуци, подправен ориз с цвета на нощното небе и някакъв вид печено месо.

— Малки залъци — прошепва ми Сьорен. — Със стакриверсийката кухня трябва да се свиква постепенно.

Благодаря му с усмивка, но след седмици на сухари и сушено месо е трудно да следвам съвета му. Иска ми се да изгълтам храната колкото се може по-бързо, но си налагам да ям бавно, наслаждавайки се на всяка подправка, вкус и текстура. Не трябва да се храня и прекалено бавно обаче, защото Аварик ме наблюдава с огромно внимание, привел се е дори напред и ме гледа с блеснали, любопитни очи.

— Измъчваха ли ви с глад в Астрея? — пита ме той.

Преглъщам парченцето риба, което току-що бях хапнала.

— Не, никога — отвръщам. — В двореца се хранех като всеки каловаксийски придворен, въпреки че повечето от съветниците ми са прекарали години в мините в изнурителен физически труд и на оскъдни порции храна. А както дочух, през последните няколко месеца там е станало още по-зле.

— Разбира се — казва Аварик, като се мъчи, но не успява да покаже съчувствие. — Но… Ами… вашата леля ни разказа толкова много истории за страданията ви в ръцете на императора.

Спечелвам си малко време, докато попивам устата си със салфетка, борейки се с неустоимото желание да изгледам гневно Драгонсбейн.

— Бяха много трудни десет години — бавно заговарям аз с надеждата, че ще се приключи дотук.

Но Аварик не схваща намека.

— Биеха ли ви? Трябва да е било ужасно. Колко често се случваше?

— Да — отвръщам, а гневът прониква в гърдите ми. Повече от всякога усещам белезите по гърба си, изложени на показ, колко жестоки и варварски са те сред цялата тази стакриверийска красота. Иска ми се роклята да имаше ръкави, някакъв начин да ги прикрия, да скрия историята, изписана по моята кожа. Ръцете ми стават горещи и едва се въздържам да не започна да ги чеша. Усещането е същото като през нощта, когато се събудих от кошмара си и открих, че чаршафите ми са изгорели. Сякаш някъде вътре в мен огънят отчаяно притиска кожата ми, за да лумне навън. Не е истински, казвам на себе си, сякаш мога да се заставя да повярвам в това. Налагам си да дишам дълбоко, за да потисна гнева, представям си лед във вените си. Тези хора не ги е грижа за мен. Грижа ги е само за онова, което се е случило с мен, сякаш е някаква извратена история, написана, за да ги шокира, ужаси и забавлява. Сграбчвам подлакътниците на стола ми толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляват — това поне ме разсейва от гъделичкането по ръцете и дланите ми. Запазвам приятния израз на лицето си, привеждам глава и поглеждам към принца през сведените си мигли.