Лора Себастьян - Повелителката на дима

Несрина кимва в съгласие.

— Кралят би желал кралица Теодосия да има също такава охрана като него самия — казва тя. — Тя е в много добри ръце тук, при нас.

Блейз понечва да оспори, но аз поставям ръка на рамото му, за да го спра. Може само да си въобразявам, но кожата му е много по-гореща от обикновено. Разбирам, че съм направила нещо погрешно едва когато усмивката на Несрина напълно изчезва от лицето й. Очите й са приковани върху ръката ми, там, където докосвам рамото на Блейз. Почти мога да видя обрата в мислите й.

Пускам ръката си, но вредата вече е сторена. Докато бяхме на „Дим“, нямаше нищо нередно в това да докосвам Блейз или Херон, или когото и да е друг, но ние вече не сме на борда. Тук действията ми ще бъдат следени много по-стриктно и отблизо и не трябва да го забравям. Трудно е да пренебрегна усещането, че сякаш отново съм в астрейския дворец, където непрекъснато трябваше да внимавам как изглежда отстрани поведението ми.

— Тази стая е съвсем подходяща — обръщам се към Несрина. — Моля, предайте моята благодарност на крал Етристо.

Блейз едва се сдържа до мен, но не казва нищо. Несрина кимва, усмивката й се връща на мястото, но е по-скована в ъгълчетата.

— Ще ви оставим да се освежите, а аз ще покажа на останалите техните стаи.

Докато се изнизват навън, Блейз улавя погледа ми, изражението му излъчва тревога. Усмихвам му се успокояващо, но усмивката ми, изглежда, не е в състояние да повдигне настроението му.

Наблюдавам ги, докато се отправят надолу по тесния коридор към следващата стая за гости, преди да затворя вратата и да въздъхна дълбоко от облекчение. Поне няма дупки в стените, няма шпиони да ме наблюдават в собствената ми стая. Това е някакъв напредък.

Вървя из стаята и внимателно разглеждам цялата изящна украса и мебелите, прокарвам пръсти по лака на тоалетната масичка и луксозния копринен балдахин над леглото ми. Чувствам се малко като стъклено топче, търкалящо се из твърде огромното пространство, но не мога да отрека поразителната му красота.

Стакриверийците ценят хубавите неща , беше ми казала Артемизия, така че не би следвало да съм изненадана, но въпреки това съм. Каловаксийските придворни рядко оставяха повърхност, която да не е позлатена или украсена, но тази красота е различна — по-ефимерна, без някаква сила или цел, заложени в нея. Тук е красиво заради самата красота, като копринено цвете без живот и без аромат.

Преди да осъзная какво правя, както съм си с роклята и обувките, се мятам в планината от възглавници и сатен и заравям лице в тях.

След седмица в тясното легло с тънък дюшек в това легло се чувствам като в облак. Изобщо не ми се иска да ставам от него. Сигурно има начин да спася Астрея точно от това място?

Още не съм си починала, когато чувам силно почукване на вратата. Веднага се надигам и оправям роклята си, опитвайки се да изглеждам що-годе представително. Не мога да се насиля да се измъкна съвсем от леглото, но се примъквам до ръба му и кръстосвам превзето глезени, поставям ръцете си в скута, припомняйки си начина, по който седеше императрица Анке.

— Влез — извиквам и се опитвам да пренебрегна спазъма при спомена за императрицата.

Очаквам да влезе само една жена, която да ми помогне да се облека, а вместо това цяла малка армия нахълтва през отворената врата. Трябва да са повече от десет човека, но те толкова бързо пърхат наоколо, че е трудно да се определи точният им брой. Две жени отиват към гардероба, докато други три се разполагат близо до тоалетната масичка, стоварвайки най-различни бурканчета, пудри и четки от кошниците, които носят. Останалите щъкат насам-натам, две от тях ме наобикалят и прокарват пръсти през заплетената ми коса, обграждат с шивашки метър кръста, гърдите и ръцете ми, накланят лицето ми към слънчевата светлина и ме оглеждат критично, без да произнасят и дума.

— Кралице Теодосия — казва най-накрая една от тях, заставайки в дълбок реверанс пред мен. Сребристата й коса е силно опъната назад в кок, който открива бръчките по челото, около очите и устата й. Има пронизващи, тъмнокафяви очи, които ме оглеждат от върха на главата до ботушите и колкото повече се взират в мен, толкова повече ноздрите й се свиват. — Името ми е Мариал и аз ще отговарям за вашия персонал, докато сте с нас.

— Приятно ми да се запознаем, Мариал — отвръщам аз.

Прилепналата й уста и присвитите й очи не помръдват и тя не си прави труда да отвърне.

— Ще присъствате на вечеря с краля и неговото семейство довечера. Първо вана, а после ще се опитаме да направим нещо с косата ви. Да разбирам ли, че не сте донесли подходящо облекло със себе си?