Лора Себастьян - Повелителката на дима

Смехът на Драгонсбейн е подигравателен.

— Няма магия — поклаща тя глава.

— Ама улиците са толкова чисти — продължавам да споря — и въздухът е по-хладен, а и онези кули не е възможно да се издигат от само себе си.

— Права беше, няма други страни, освен Астрея, притежаващи магия по същия начин като вас, като изключим скъпоценните камъни, които купуват от императора — казва Андерс. — Но тъй като им липсва магия, те се стремят да наподобят нейния ефект чрез напредък в науката и… — Той прави пауза, търсейки астрейската дума. След малко се отказва. — Технологиите. — Не съм сигурна на какъв език е това, но със сигурност не е астрейски. Той продължава. — Улиците остават чисти, защото са покрити със съединение, което отблъсква отпечатъците и петната. Въздухът е по-хладен, защото столицата е построена върху подземен извор. Кулите се издигат високо, защото са построени по точните спецификации, изготвени от екип от математици.

— Наука и технологии — повтарям бавно, изпробвайки звуците на странните думи. Науката поне е познато понятие, изучаването на органичната материя, химията, медицината, растенията и животните, макар да имам чувството, че този вид наука е нещо съвсем различно от тази, която познавам. Не мога дори да предположа какво има той предвид под технологии обаче, а съм твърде смутена, за да го попитам. Изглежда като нещо, което би трябвало да познавам. Едно е да се правя на глупачка, друго е болезнено да осъзнавам колко малко зная за света извън Астрея. Артемизия и Сьорен може и да ме бяха подготвили за кандидатите за ръката ми, но не бяха ме подготвили за това.

Не мога да си представя как дворецът би могъл да е още по-прелестен от останалата част на града, но се оказа, че е. Вместо отделните кули, пръснати из града, тук има група от над две дузини вретеновидни кули с най-различни височини и цветове, всяка една с конусообразен покрив и свой собствен флаг. Най-високата е разположена в самия център, боядисана в наситеночервено, а флагът й е чисто бял с оранжево слънце. Няма нужда да питам някого, за да разбера, че флаговете са сигилите на различните семейства, които живеят в онези кули, и следователно, най-голямата трябва да принадлежи на кралското семейство.

— Наистина е впечатляващо — промърморвам тихичко на Блейз. Скорошното ни пререкание все още се спотайва дълбоко в главата ми, въпреки че никой от нас не го споменава. Не мисля, че някой от нас би искал да го поднови. Колкото и да се мъча обаче, не мога да забравя туптенето на дървения корпус около нас, когато Блейз се ядоса, сякаш целият кораб щеше да се разпадне на трески.

— Много са… островърхи — вдига рамене той. — Предпочитам дом.

Дом. Какво казах на Блейз, когато тръгвахме? Това са само стени, покриви и подове. И навярно това е самата истина, но сега, когато той произнесе думата, не мога да спра болката в мен, която изпитвам. Не към моя дворец — такъв, какъвто беше последния път, когато бях там, с изгорялата градина и напуканите, мръсни витражи, с императора, седнал на трона на майка ми, а към дома отпреди обсадата. Дворецът на Ста Криверо би го засенчил, но Блейз е прав — предпочитам моето място, с неговите кръгли стаи и сводести тавани, със златните мозайки и витражите навсякъде, където погледнеш. Ста Криверо е красив, но никога не бих могла да го сравня със спомена за дома, към който принадлежа и за който копнея.

След като ние седмината слизаме вкупом от каретата, четирима стражи, облечени в небесносини изгладени униформи със златни еполети, ни ескортират през сводестия вход на двореца. В антрето се откроява огромно спираловидно стълбище със златен парапет и облицовани с плочки стъпала в цветовете на дъгата. Когато поглеждам нагоре, спиралата от стъпала се извисява толкова високо, че не виждам края му.

— Вие трябва да сте нашите астрейски гости — обажда се женски глас, кънтящ в огромното пространство. Поглеждам наоколо, но е невъзможно да се каже откъде идва той. Най-накрая очите ми съзират жена, приближаваща се с бързи крачки в края на стълбището, облечена в падаща на дипли рокля от памук с цвят на праскова и пристегната в кръста с плътна жълта лента. Може би е с пет години по-голяма от мен, с бронзова кожа и тъмнокестенява коса, падаща до раменете й на свободни къдрици. Има мило лице, но съм се научила да не се доверявам на външния вид.

Тя се усмихва, разкривайки два реда блестящи бели зъби.

— Името ми е Несрина. Крал Етристо ме помоли да ви заведа до покоите ви, за да се настаните преди вечерята. Наясно сме, че дворецът може да е твърде объркващ за новодошлите.