Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Най-после — промърморва Драгонсбейн под нос.

Четирима мъже, облечени в бяло, си проправят път към нас, а помежду си носят огромна кутия, обвита с плат. Движат се бързо с кутията, като я балансират помежду си върху метални пръчки и крачат с такава лекота през пясъчните дюни, че предполагам го правят редовно.

Останалата част от стакриверийците бързат по дирите им. На около три метра от нас мъжете спират в пълен синхрон и свалят товара си. Впечатляващо е как всички краища на кутията докоснаха едновременно пясъка.

Известно време нищо не се случи. Всички — и Драгонсбейн, и стакриверийците, събрали се от другата страна на кутията, гледат с очакване към нея, аз също. Най-накрая бялото покривало се разтваря по средата и се появява една потъмняла от времето ръка в бакърен цвят, която издърпва платното назад. После се подава бастун с инкрустиран лапис лазули. С болезнено сумтене излиза фигура, цялата прегърбена и облечена в бяло като всички останали. Единствената разлика е короната, която покрива плешивата, петниста глава. Короната е богато украсена със златни завъртулки и скъпоценни камъни в толкова много различни цветове, че дори не зная имената на всичките.

Мъжът изглежда непретенциозен и скромен и ако не беше короната, не мисля, че бих му обърнала внимание в тълпата. Обвит в бяло и приведен над блещукащия си бастун, той почти ми напомня за свещеник от някоя от мините преди обсадата. И Сьорен, и Артемизия сгрешиха в преценките си — той е поне на осемдесет, може би дори деветдесет, а съдейки по трудното му дишане и колко болезнена изглежда всяка крачка за него, изобщо няма да се изненадам, ако се строполи мъртъв, преди да извърви трите метра до нас. Стакриверийците, които го носеха, изглежда, си мислят същото, защото се суетят зад него, сякаш може да падне всеки момент. Сигурно са личната му охрана, освен транспорт.

С хриптене той ги отпъжда и прави последните няколко стъпки сам, докато застане точно срещу Драгонсбейн и мен. Така прегърбен, той едва стига до рамото ми, а Драгонсбейн се извисява още повече над него в нейните ботуши с токове.

— Ваше височество — казва Драгонсбейн на астрейски, покланяйки се с глава. — Удоволствие е да ви срещна лично. Изглеждате много добре.

Кралят изхриптява отново, но ми се струва, че долавям изсумтяване в отказ да повярва. Той вдига очи към Драгонсбейн само за секунда.

— Никога не съм имал честта да срещна вашата сестра, макар да ми казват, че сте били близначки — отвръща той.

Драгонсбейн се колебае за миг, но все пак достатъчно дълго, за да забележа нейното притеснение.

— Да, Ваше височество, аз съм принцеса Калистрейд. Както Драгонсбейн ви е съобщил в писмата си, наскоро реших да изляза от укритието си, за да защитя моята племенница — Теодосия Айрин Хазара, кралица на Астрея.

И посочва към мен. Пълното ми име звучи странно, произнесено от нея, сякаш покрива раменете ми с мантия, за която се съмнява, че някога ще стана достойна.

— Жалко, че той самият не успя да дойде — казва крал Етристо на Драгонсбейн. — Много бих искал да се запозная с този неуловим пират.

— Но тогава той няма да е неуловим, Ваше височество — добавя с усмивка Драгонсбейн.

Крал Етристо издава гърлен звук на раздразнение, преди да се обърне към мен. Воднистите му очи ме оглеждат от глава до пети. Насилвам се да стоя изпъната и горда.

— Кралице Теодосия — казва той след малко, с дрезгав и толкова тих глас, че почти се изгубва във въздуха. Макар жестът да му коства усилие, той прави опит да се поклони.

— Кралю Етристо — отвръщам аз с дълбок реверанс. Решавам и аз да говоря на астрейски, тъй като той явно го разбира. — Толкова съм благодарна за щедрото Ви гостоприемство и за интереса Ви към моето положение.

— Казаха ми, че сте преминали през голямо изпитание — отвръща той. Астрейският му е задоволителен, но тромав, твърде непохватен, за да мине за роден език. — Щастливи сме да ви помогнем срещу тези каловаксийски зверове, макар да виждам, че сте довели един от тях. Колко странно.

Очите му се стрелкат над рамото ви към мястото, където стои Сьорен, до Блейз и Артемизия. Крал Етристо го оглежда по същия начин, както и мен, сякаш се опитва да реши точно за какво би могъл да му послужи. На останалите ми съветници отделя само по един бърз поглед — предполагам, че за него не струват нищо без съответното родословие.

— Най-добрият съюзник е онзи, който разбира врага, не сте ли съгласен? — казвам аз, като гледам краля с онзи вид усмивка, която не съм използвала, откакто напуснах Астрея — толкова захаросана, че чак лепне. — Кой разбира императора по-добре от неговия син?