Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Кралят и неговият антураж — казва Сьорен, който застава от едната ми страна.

— Има ли бялото някакво културно значение? — питам, докато прокарвам опакото на дланта си по челото, за да избърша капчиците пот.

— Не — отвръща Артемизия, която се появява от другата ми страна. — Бялото отблъсква слънчевите лъчи и ги пази от жегата, докато са извън двореца. Когато са вътре, ще носят повече цветове.

Разбирам привлекателността на по-светлото облекло. Моята тъмнолилава рокля е без ръкави и е направена от ефирна коприна, но вече се потя под топлината на обедното слънце. Въпреки че Херон беше поправил разпраните й части, а Артемизия използва Водната си дарба да я почисти, тя все още ми напомня за последния път, когато я носех, там в тъмницата. Арт и Херон бяха свършили добра работа, за да я поправят — тя изглежда като в деня, когато Крес ми я даде, което е някак си нечестно, предвид колко много се бях променила оттогава.

— Те не помръдват — отбелязвам, докато наблюдавам стакриверийците, които също ме наблюдават.

— Очакват ние да отидем при тях — казва Драгонсбейн, която се приближава от нейната лодка заедно с Андерс и Ериел. Тя се чувства неудобно в своята рокля от черна коприна и с толкова висока яка по врата, че изглежда сякаш се задушава в нея.

— Етристо ни напомня да не забравяме кой командва тук.

Не звучи щастлива от това, но се е примирила. Артемизия отстъпва назад, когато майка й се приближава, оставяйки място на Драгонсбейн да промуши ръка през моята и да ме придърпа да вървя в крак с нея.

— Ще ме оставиш аз да говоря — нарежда тя, като не си прави труда да смекчи заповедта до молба. — Усмихвай се и кимай, и отговаряй кратко и очарователно. Можеш да го направиш, нали?!

Едва се въздържам да не издърпам ръката си от нейната, пределно ми е ясно, че всички ни наблюдават. Това, което тя казва, не е толкова различно от наставленията на Артемизия преди няколко минути, но усещането е коренно различно. Артемизия ми каза да се държа като глупачка, Драгонсбейн се отнася с мен така, сякаш съм глупачка.

— Разбира се, лельо — отвръщам със захаросана усмивка. В края на краищата няма причина ролята ми на глупачка да не се прехвърли и върху Драгонсбейн. Нищо чудно подценяването ми от нейна страна да се окаже полезно накрая.

Докато се приближаваме, успявам да огледам по-добре стакриверийците. Въпреки че облеклото им си прилича, хората се различават удивително едни от други. За разлика от каловаксийците, които са русоляви и бледни, или от астрейците, които са светломургави, с тъмнокафяви коси с черни оттенъци, кожата на стакриверийците има разнообразни нюанси — от почти смолисточерна до златиста като цвета на пясъка около нас. А косите им! Въпреки че шапките ги покриват почти изцяло, за да спират слънчевите лъчи, подаващите се малки кичурчета са във всички въобразими цветове. От тъмносиньо до черно, от русо до бяло, огненочервено и всякакви други нюанси между тях.

Когато ги доближаваме съвсем, осъзнавам, че в гривите и опашките на впрегнатите в каретите коне са вплетени бижута, които блещукат на слънцето. Първата ми мисъл е, че това са скъпоценни камъни на Духа да им помагат да се движат по-бързо, но не са. Нюансите са твърде много и различни, като никой от тях не е с цвета на онези издайнически бистри Въздушни скъпоценни камъни. Тези са просто за показ.

Спомням си какво каза Артемизия за стакриверийците — те нямат нужда от полезни неща, затова вместо тях ценят красивите предмети. По средата между брега и каретите Драгонсбейн спира изведнъж и аз правя същото. Останалите се строяват зад нас.

— Не бива да изглеждаме прекалено нетърпеливи, нали? — пита ме тя. — Те ще изминат останалата част от пътя.

Кимвам в съгласие, макар да не съм сигурна, че е права. В продължение на няколко неловки мига стакриверийците стоят при каретите си и ни наблюдават, сякаш сме група странни, нови зверове, докарани им за оглед. Неколцина поднасят позлатени далекогледи към очите си, за да ни огледат по-добре. Под преценяващия им поглед и жаркото слънце над нас започвам да се потя още повече в роклята си, а много ми се иска да не е така. Хич не ми се ще първото впечатление на крал Етристо от мен да е такова.

Тъкмо да отворя уста, за да предложа на Драгонсбейн да отстъпим малкото гордост, която имаме, и да извървим останалия път до тях, когато вниманието на стакриверийците е привлечено от нещо, случващо се откъм тяхната страна, извън моето полезрение.