Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Дали е разумно това? — пита той угрижено. Очите му се стрелкат към другите, веждите набраздяват челото му. — Искам да кажа… след всичко, за което говорехме — добавя той към мен.

Прехапвам устната си, поглеждайки към Блейз, който бавно сглобява парчетата, а после и към Артемизия и Херон. Спомням си разговора със Сьорен, когато бяхме на път към „Дим“. Тогава той ми каза, че Блейз е берсерк, а аз твърдях, че греши, че това не е възможно, но всъщност вярвах, че е възможно. Херон също го разбра по свой си начин и бих се учудила, ако Артемизия не е направила същото, но това не е нещо, което повечето от нас въобще биха признали.

— Грешиш. Блейз не е опасен — заявявам след малко, гледайки към Блейз, докато го казвам. Очаквам Сьорен да се възпротиви, но той не го прави. Артемизия не пита за какво си говорим. Един бърз поглед към нея ме уверява, че тя няма проблем да отгатне за какво става дума.

— За всички ни беше дълъг ден — казвам след известно неловко мълчание. — Херон, моля те, намери нещо Сьорен да облече за през нощта. Блейз, покажи му пътя до твоята стая. Арт, виж дали ще можеш да очароваш някого в кухнята да ти даде няколко допълнителни парченца сухар и манерка с вода. Утре ще продължим с обсъжданията.

Имам време само да облека нощницата си и да избърша лицето си с влажна кърпа, преди Блейз да се върне, изражението му е напрегнато. Би трябвало да е непроницаемо, но аз го познавам достатъчно добре, за да доловя гнева, криещ се в ъгълчетата на устата му. Лесно е да се досетя какво го е предизвикал.

— Не съм му казвала — заявявам, преди да ме е обвинил. — Виждал е отблизо берсерки преди и познава симптомите по-добре от всеки от нас.

Устните му се напрягат още повече, но той само кимва.

— Херон и Артемизия също ли знаят?

Вдигам рамене.

— Херон го спомена веднъж. Артемизия никога нищо не ми е казвала, но изглежда, че разбира за какво намекна Сьорен и нямаше вид на изненадана.

— Значи всички знаят — той се засмива, но смехът му изобщо не е весел. Изведнъж стените и подът на каютата започват да туптят като сърце в аритмия, като сърцето на Блейз в момента, предполагам. Отначало си мисля, че си въобразявам, но когато поставям ръка върху стената, туптенето се усилва и собственото ми сърце забива по-бързо. Земната дарба на Блейз — осъзнавам с присвит стомах. Тя се свързва с корабната дървесина и й влияе, макар той да не го прави съзнателно. Той дори не го забелязва, очите му са съсредоточени върху мен.

Сега е само едва доловим трус, но веднъж той предизвика земетресение. Колко ли лесно може да превърне кораба в трески? Преглъщам обзелата ме паника и се опитвам да говоря спокойно и утешително.

— Блейз — приковавам очите си в неговите, — те разбират, че не е така. Знаят, че не бива да се страхуват от теб.

Дори докато произнасям тези думи, зная, че не е истина. Може и да познавам Блейз по-добре от всеки друг, но в този момент аз се страхувам от него. Не от самия Блейз, не непременно от него, а от онова, на което е способен. От онова, което може да причини, без дори да го иска. Насилвам се да дишам равномерно и да говоря спокойно. Не искам да се страхувам от него, но въпреки това страхът препуска в мен.

Той никога не би ме наранил , напомням си, но страхът не е от онези неща, които могат да се контролират с помощта на логиката.

Блейз се овладява, затваря очи и диша дълбоко, докато стаята отново притихне. Но дори когато това се случва, не мога да си наложа да се успокоя. Отново чувам в главата си гласа на Сьорен, който ми казва, че Блейз е опасен. Не, не е, споря със себе си. Дори когато от време на време се ядоса, той винаги успява да овладее състоянието си достатъчно, за да го спре, преди да е станало прекалено късно. Самият Блейз го каза: неговият дар може да не изглежда като благословия, но не е и като лудостта от мините.

Той захапва долната си устна между зъбите и се поколебава за миг, преди част от напрежението да напусне тялото му.

— Ако Драгонсбейн разбере — казва той след малко с толкова тих глас, че едва го чувам — няма да ми позволи да остана на кораба. Ако приемем, че няма да ме убие на място, тя ще ме прати в изгнаничество.

— Няма да й позволя да направи нито едното, нито другото.

Блейз поклаща глава.

— Ти вече използва единственото си средство за постигане на целта, което имаше, за да освободиш принкити — изтъква той. — Целият кораб ще говори утре, че си влюбена в него.

Обръщам се с гръб към него, така че да гледам към леглото, макар да знам, че е прав. Съгласявайки се да се срещна с кандидатите за ръката ми, използвах единствения си коз срещу Драгонсбейн и сега съм напълно зависима от нейната милост. Отхвърлям завивките и се пъхам под тях, преди да се обърна към него, внимавайки лицето ми да е безизразно.