Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Той какво ? — пита Сьорен, а лицето му се изкривява от отвращение.

— Оженили са се два дни след като сме напуснали Астрея, а тя е била коронясана на следващия ден — потвърждава Блейз. — Всички затворници, които разпитахме, казаха едно и също нещо.

— Ама той… той се опитваше да ме сгоди за нея — казва Сьорен, отвратен.

— Ти си изгубена кауза — въпреки че стомахът ми също се обръща, потискам чувствата си и се опитвам да разсъждавам логично. — Тейнът ставаше все по-популярен сред народа, за разлика от императора. Убийството му увеличи славата му и го превърна в народен герой. Тази популярност се прехвърли и върху дъщеря му — Крес ще бъде приета със съчувствие в двора, а това благоразположение сега ще засегне и императора, който ще извлече всички възможни изгоди от него.

— Да не говорим, че е красива — добавя Сьорен. — Десетки мъже се домогваха до ръката й. Баща ми обича да взима онова, което всички останали искат.

Обаче тя вече не е красива , ми се иска да кажа. Поне не и по начин, който императорът би харесал. Макар че навярно намира силата й за плашеща. Може би този ужас е своеобразен вид красота, такава, каквато императорът би искал да притежава. Не си позволявам да кажа нищо от това на глас. Дори само като си го мисля, започва да ми се гади.

— Защо го е направила обаче? — пита Сьорен, ужасът все още ясно личи в гласа му.

Заради мен , мисля си аз, но отново всичко остава в мен.

— Крес беше отгледана да бъде императрица — казвам вместо това. — Сигурна съм, че би предпочела да се омъжи за теб, но този вариант е отпаднал. Тя просто е направила нужното, за да получи каквото е искала.

— Не можеш да я съжаляваш — казва Арт, но не съм сигурна дали думите й са отказ да повярва, или заповед.

— Тя беше моя приятелка — отвръщам. За първи път признавам това пред тях, въпреки че те със сигурност са го знаели. — И като човек, който е бил опасно близо до женитба с императора като мен, аз я съжалявам, разбира се.

— Била си близо до какво ? — пита Блейз, а очите му се разширяват толкова, че ще изхвръкнат от орбитите си. Потрепервам. Бях забравила, че не съм споделила тази информация с моите Сенки.

— Ако знаеше, щеше да настояваш да ме измъкнеш от двореца прекалено рано — отвръщам с равен глас. — Не ти казах и все пак избягахме, преди да се е случило нещо.

Това наистина е вярно, но не мога да спра да мисля за онова последно пиршество и за ръката на императора върху бедрото ми, за дъха му върху мен. Побиват ме тръпки, но се овладявам и поглеждам към Сьорен. Мисля, че и той си спомня онази нощ. Ако бяхме останали само още един ден… Не, няма да мисля за това. Императорът никога повече няма да ме докосне.

Но той докосва Крес , напомням си аз. Тя му е съпруга сега и макар да съм сигурна, че се е омъжила за него доброволно, не мога да си представя как приема с желание онова, което е последвало. Пропъждам тази мисъл от главата си и се концентрирам върху настоящето, върху онова, над което имам контрол.

— Сьорен, ти имаш нужда от сън — казвам му, преди да се обърна към Херон. Въпреки че мразя да го моля за още нещо, аз го правя. — Можеш ли да довършиш лечението му? Моля те! — веждите на Херон образуват бразда в челото му, той отваря уста да отговори, но Сьорен го изпреварва.

— Аз съм добре — казва той, макара да осъзнава колко фалшиво звучи. — Ще се оправя — добавя той. — Няма нищо смъртоносно, нищо, което времето и грижите да не могат да поправят.

Херон издишва бавно, клатейки глава.

— Аз мога да оправя всичко.

— Не искам нищо повече от теб — отвръща Сьорен. — Няколко пукнати ребра, изкълчен глезен. И по-лоши неща са ми се случвали. Останалият свят се лекува от подобни наранявания без магия.

Известно време Херон не казва нищо, само се взира в Сьорен, сякаш не е съвсем сигурен каква игра играе той. Накрая свива рамене.

— Ще имаш нужда от помощ за бинтовете — казва той. — Да не говорим за чисти дрехи. Моите ще са ти прекалено големи, а тези на Блейз ще са ти прекалено малки, така че ще трябва да се справиш с каквото има.

— Благодаря ти — кимва Сьорен.

Арт гледа Сьорен няколко секунди, сякаш се опитва да вземе решение.

— Знам къде майка ми държи резервни дрехи. Утре мога да открадна няколко чифта за теб, а също и ботуши.

— Благодаря — казва отново Сьорен.

Блейз не поглежда към Сьорен, даже когато му говори.

— Можеш да използваш моето легло. И бездруго прекарвам нощите тук, с Тео.

Иска ми се да ударя с юмрук Блейз заради начина, по който каза това, сякаш заявява някакво право върху мен. Като куче, което препикава любимото си дърво. Отварям уста да го кажа, но Сьорен ме прекъсва.