Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Някакви слухове къде издирват най-усилено?

— Носеше се слух, че тя е избягала в бежански лагер в Тимори — отвръща той.

— Добре — казва Драгонсбейн. — Това е на три дни път северно от Ста Криверо и ме увериха, че щом стигнем града, крал Етристо ще пази Тео с цената на собствения си живот.

— Думи лесно се изричат — отбелязвам аз. — Имате ли му доверие?

Тя свива рамене.

— Разчитам на това, че парите са неговата мотивация — казва тя. — Както и че неговият дял от зестрата ти ще му донесе повече от пет милиона златни монети.

Не мога да оспоря логиката на думите й, макар стомахът ми да се свива от думата зестра. Това е обичай, разпространен и в каловаксийския двор, където момичетата биват продавани заедно с купчина злато, за да се покаже тяхната стойност. Притесняваше ме още тогава, макар да бяха момичета, които не познавах и по принцип не харесвах. А сега аз бях тази, която щеше да бъде продадена и това щеше да донесе печалба не само за Астрея, но и за крал Етристо, а вероятно и за Драгонсбейн. Чувствам се като предмет, а не като човек, точно така се чувствах винаги край императора.

— А пленниците? — питам Андерс, мъчейки се да пропъдя това чувство и да се концентрирам върху настоящето. — Склонни ли са да шпионират за нас?

— Склонни са, стига да не бъдат екзекутирани — отвръща Андерс отсечено, но Драгонсбейн вече поклаща глава.

— Не — казва тя. — Това беше един абсурден план от самото начало, а случилото се с Павлос само го потвърди. Не може да им се има доверие. Андерс, дай заповед да започват.

Заповед да бъдат избити. Поглеждам към Сьорен, който не разбира нищо от разговора, но би се възпротивил, ако можеше.

— Споразумението не беше такова — заявявам аз, поглеждайки отново към Драгонсбейн. — Те сключиха сделка в замяна на живота си.

— Сделката е толкова почтена, колкото са и хората, които я сключват — казва Драгонсбейн. — А ние всички знаем, че каловаксийците не притежават почтеност.

— Със сигурност ще ми се наложи да науча астрейски много бързо — промърморва Сьорен на себе си.

— Вие притежавате ли почтеност? — питам Драгонсбейн. Тя оголва зъби в нещо, което може да мине за усмивка, но не е.

— Не — отвръща тя. — Затова останах жива толкова дълго. Тези мъже не си заслужават риска и затова ще умрат. Точно затова принкити ще се върне в карцера, независимо колко полезен смяташ, че е той.

Поглеждам към Сьорен. Не го довлякох дотук и не го принудих да наблюдава как колят хората му, само за да бъде окован отново във вериги. Думите на Артемизия отекват в главата ми. Докато отказваш да се съгласиш на подобен уговорен брак, ще притежаваш нещо, което майка ми иска, така не ще имаш известен контрол над нея. Лошо ми е, но зная какво трябва да направя.

— Сьорен няма да се върне в карцера — заявявам на Драгонсбейн, като преглъщам съмненията си и посрещам изненадания й поглед. — Не познавам достатъчно света извън Астрея и ще имам нужда от помощта на Сьорен при избора на най-подходящ съпруг, когато стигнем Ста Криверо.

Драгонсбейн не отмества поглед от мен, изненадана от думите ми.

— За целта имаш мен и Андерс, Тео. Не е нужно да се доверяваш на един предател като принца.

— Аз вярвам на Сьорен — не отстъпвам аз. — Ако искаш да участвам в този ваш заговор, настоявам той да е извън карцера и да бъде третиран като мой съветник.

Тя обмисля думите ми, устните й са стиснати.

— Много добре — отвръща тя след малко, а гласът й е опасно приглушен. — Предполагам, че той показа известна лоялност днес, макар винаги да съм намирала мъжката лоялност за нещо доста променливо. Отговорността е твоя, Тео, и при първия признак на измяна, животът му ще бъде отнет, ясна ли съм?

— При първия знак на измяна аз самата ще го убия — отвръщам.

Драгонсбейн има сърдито изражение, но кимва в съгласие.

— Дадоха ли още някаква информация? — питам Андерс.

Той се прокашля, изглежда сякаш по-скоро би стъпил върху ръждясали пирони, отколкото да се намеси в нашия разговор.

— Само за още нещо, което успяхме да потвърдим — признава той. — За императора.

Дори мисълта за императора кара цялото ми тяло да се напрегне, макар да се опитвам да запазя изражението си спокойно и сдържано. Цял океан ни дели , напомням си аз. Не може да ме докосне, дори и за пет милиона златни монети.

Тази е още една от редките думи, които Сьорен разпознава, и тя го кара да застине до мен, поглеждайки внимателно ту мен, ту Андерс.