Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Не мога да контролирам хорските приказки.

Надявам се той да не обърне внимание на думите ми, но познавам Блейз твърде добре. Дори не се изненадвам, когато той пита:

— Влюбена ли си в него?

— Не — отвръщам, но сърцето ми прескача. — Но не ми харесва да ме третираш като играчка, върху която си издълбал името си, за да не позволиш друг да я има.

— Не е така…

— Така е — прекъсвам го аз. — Ти му каза, че прекарваме нощите заедно.

— Но това е истина.

— Става въпрос за начина, по който го каза, и ти го знаеш.

Той мълчи известно време, стои в средата на каютата ми с наранено и сърдито изражение.

— Ти се съгласи да се омъжиш за непознат, за да го спасиш. Него. Един каловаксиец.

Стомахът ми отново се обръща, въпреки че запазвам гласа си кротък.

— Съгласна съм да се омъжа за непознат заради Астрея, защото това е най-добрата възможност да станем равностойни по сила в битката с каловаксийците. Но не разбирам защо да не извлека колкото се може повече от споразумението.

Блейз поклаща глава.

— Ти просто поставяш своите желания над въжделенията на народа си и той ще запомни това.

Думите му ме пронизват като нож.

— Това, което направих, беше правилно — гласът ми е почти като шепот. — За Сьорен, но и за Астрея също. Това беше единственият начин.

Той ме гледа продължително, очите му са блестящи, решителни.

— Продължавайте да си го повтаряте, Ваше величество.

Без да каже и дума повече, той се обръща и излиза през вратата, оставяйки ме сама.

— Ти развърза Матин — казвам на Сьорен на следващата сутрин, докато закусваме в кабината, която дели с Херон. Всички останали са на дежурство, но ние със Сьорен нямаме задачи, така че се опитвам да го науча малко астрейски, преди да пристигнем утре в Ста Криверо.

Той вдига поглед от пергамента, който написах за него със звуците, съставляващи нашия език, преведени на каловаксийската фонетика.

— Не знам за какво говориш — отвръща той, но ноздрите му отново се издуват и той поглежда встрани, съсредоточавайки се отново върху пергамента.

— Умен ход беше. И проработи — свободен си, в известен смисъл. Поне нямаш вериги. Павлос е мъртъв обаче, както и всички останали пленници, които се опитвахме да превърнем в шпиони.

Отначало той не отговаря, макар лицето му да пребледнява при споменаването на другите пленници. Само завърта глава.

— Ако бях отвързал Матин, това щеше да е пресметнат риск — казва той накрая, отместил очи от пергамента. — Щях да избера най-лошия фехтовач от екипажа на „Гордост“, но пък известен с глупавите си постъпки в името на смелостта. Щях да знам, че отвързвайки го, му казвам, че съм на негова страна, а защитавайки те му внушавам, че ти също си под закрила. Щях да зная, че той ще отнеме оръжието на Павлос и ще атакува първо него, но тъй като Матин не е добър с меча, щях да се надявам, че нараняването няма да е смъртоносно. Щях да съм сигурен, че ще мога да ти отнема камата, за да го спра, преди да е убил Драгонсбейн.

Въпреки че се придържа към хипотетичното си изложение, той знае, че аз зная, че това е самата истина.

— Ти уби човек от екипажа на Драгонсбейн, за да докажеш, че тя може да ти вярва — казвам бавно. — Даваш ли си сметка колко заплетено е това? Защо трябва да ме интересува какво си се надявал да се случи? Ти сгреши и един човек умря заради риск, който той никога не е бил склонен да поеме.

Той не казва нищо, само зяпа в пода, а срамът кара бузите му да почервенеят.

— Да пожертваш някого, за да подобриш собствената си участ — това ми звучи като нещо, което би направил баща ти.

— Знам — признава той, макар всяка дума да му струва усилие. — Докато стоях на палубата, премисляйки отново всичко, чувах именно неговия глас.

Признанието увисва във въздуха между нас, никой от двама ни не знае какво да каже.

— И аз го чувам понякога — казвам след пауза, която ми се струва цяла вечност. — Всеки път, когато се противопоставям на Драгонсбейн или използвам думата кралица като оръжие, за да получа онова, което искам. Чувах го, когато убедих Спирос да ти позволи да излезеш от карцера.

От Сьорен се изтръгва безрадостен смях.

— Разликата е, че баща ми би позволил да умра в онзи карцер, без да се замисли дори.

Поклащам глава.

— Не и ако измъкването ти му даде тактическо предимство, дори с това да наранява хората, които зависят от него да им помогне. Измъкването ти от затвора беше правилно, знам го, но не за това го направих. Точно това ме плаши.