Лора Себастьян - Повелителката на дима

Несрина се засмива леко, което звучи добре заучено, и се чудя колко ли пъти е предвождала подобни обиколки.

Драгонсбейн се прокашля.

— Аз съм принцеса Калистрейд — казва тя, макар да не успява да изрече принцеса, без да направи гримаса. — Това са Андерс и Ериел — продължава тя, като прави знак към тях и всеки от тях кимва в потвърждение. — Артемизия, Блейз, Херон, принц Сьорен… и, разбира се, моята племенница — кралица Теодосия.

Несрина кимва на всеки един от нас, докато Драгонсбейн ни посочва, но когато идва моят ред, тя прави грациозен реверанс, като добавя още няколко претенциозни жеста.

— Ваше величество, елате с мен и ще се качим горе.

Отново поглеждам нагоре към спираловидното стълбище, което изглежда безкрайно. Краката вече ме болят при мисълта да изкача всички тези стъпала. Перспективата да спя на люлеещия се кораб изведнъж ми се стори не чак толкова неприятна, колкото ми изглеждаше сутринта.

— Колко е високо? — надявам се въпросът ми да не звучи грубо. Последното нещо, което искам да направя, е да обидя домакините.

Несрина се засмива и завърта глава.

— Не се безпокойте, Ваше величество. Имаме подвижна платформа, не сме диваци — обръща се и ни подканва да я последваме.

Изглежда, аз съм единствената, която не знае какво е подвижен подиум, но не искам да показвам своята наивност и неосведоменост, задавайки въпроси. Предпазливо я следвам и тя спира пред огромна месингова клетка в основата на стълбището, сгушена в средата на спиралата. В нея има плюшен червен килим и един мъж без риза, застанал мирно, кожата му е с цвета на решетките зад него. Раменете му са широки, а ръцете му — най-големите, които някога съм виждала, мисля, че може би са по-големи от обиколката на талията ми.

Несрина прекрачва клетката и с жест ни приканва да я последваме, но аз се колебая, а в ума ми се въртят какви ли не начини нещо да се обърка. Това е капан. Крал Етристо ме смята за достатъчно глупава да вляза в клетка, за да ме предаде на императора и да си прибере петте милиона златни монети. Знам, че трябва да се правя на глупачка, но със сигурност не чак такава.

Сьорен спира до мен.

— Подвижните платформи са най-лесният начин човек да стигне до върха на кулите — промърморва той. — С тази манивела мъжът издига кутията нагоре, малко по малко.

Поглеждам крадешком към него, неспособна да скрия недоверието си.

— Ще паднем и ще се пребием — отвръщам. Той вдига рамене.

— Стакриверийците ги използват от десетилетия и са продали модела и на други страни по света. Ние дори го адаптирахме, за да можем да го използваме в мините в Астрея. Няма съобщения за смъртни случаи. Казват, че е много по-вероятно да паднеш, докато се качваш по стълбите.

Въпреки че стомахът още ме свива, аз се присъединявам към другите в клетката. Щом вратата зад мен се затваря с метален звук, цялото ми тяло се напряга. Насилвам се да дишам дълбоко, но знам, че ще е трудно, докато не изляза от това приспособление. С останалите осем души вътре, оставяйки достатъчно пространство на обслужващия платформата, почти няма място да движа ръцете си.

— Към двадесет и петия етаж, моля, Аргос — казва Несрина. Тя е напълно спокойна, сякаш прави това през цялото време. Най-вероятно го прави. Обслужващият платформата — Аргос, кимва, хваща огромната манивела и я завърта. Мускулите му се издуват от усилието.

— Ще друса при тръгването — прошепва ми Сьорен, миг преди да го усетя. Въпреки предупреждението на Сьорен се стряскам и се хващам за първото попаднало ми нещо, което се оказва ръката на Сьорен и рамото на Артемизия. Арт ме отблъсква и отначало ми се струва, че и Сьорен го прави, но след секунда той хваща ръката ми и преплита пръсти в моите. Платформата е толкова претъпкана, че никой не го вижда, но аз импулсивно искам да си отдръпна ръката. Зная, че така трябва, но не мога да се принудя да го направя.

Отначало тръгваме бавно, но постепенно усилваме и набираме скорост и започваме да се издигаме наистина много бързо — далеч по-бързо, отколкото ако се изкачвахме по стъпалата. Преминаваме покрай тях и цветовете им се размиват, но независимо че е по-лесно, отколкото очаквах, не мога да се отпусна. Свила съм се и почти усещам как раменете ми докосват ушите ми, стискам ръката на Сьорен, сякаш се опитвам да я счупя.

Той не я отдръпва, за което заслужава уважение, и няма как да не се сетя за последния път, когато ни се случи това — в тъмните подземни затвори на астрейския дворец, тичахме по коридорите, преследвани от каловаксийските пазачи и техните кучета, а те ни приближаваха с всяка изминала секунда. Не искам да си спомням за това, но предполагам, че в известен смисъл е за предпочитане пред картината какво би се случило, ако манивелата се счупи и клетката полети надолу към земята.