Лора Себастьян - Повелителката на дима

Не позволявам на усмивката си да се разколебае.

— Наложи се да напусна Астрея спешно, за да избегна собствената си екзекуция — отвръщам й аз. — За съжаление, нямах време да взема нищо друго, освен роклята на гърба си. Тази.

Устните й са толкова силно стиснати, че усмивката й едва ли изобщо е усмивка.

— Да, е, предвидливо сме се подготвили за такива случаи.

Тя посочва към гардероба, където жените, които току-що взеха мерките ми, изваждат най-различни драпирани рокли и ги атакуват с игли и конци, а сръчните им пръсти се движат по-бързо, отколкото си представях, че е възможно.

— Ще имаме няколко готови възможности, докато излезете от ваната. Елате. — Тя щраква с пръсти и се появяват две жени, застават от двете ми страни, издърпват ме да стана на крака и ми помагат да съблека роклята си, докато трета жена завърта някаква топка на ваната. След малко се чува гъргорене и извитата тръба започва да бълва вода във ваната.

Трудно е да не зяпна от почуда, особено когато от водата започва да се вдига пара. Откъде идва водата? В Астрея горещата вода се носеше във ведра, едно след друго, но докато се напълнеше ваната, водата ставаше студена. Каловаксийците използваха Огнени камъни, за да поддържат водата топла, но императорът никога не ми се доверяваше дотолкова, че да ме допусне близо до тях, не че щях да ги използвам, така или иначе. Тази мисъл събужда спомена ми за следите от изгоряло върху чаршафите ми и побързвам да го отстраня. Изненадващо лесно е да се преструвам, че никога не се е случвало. През повечето време обаче споменът за случилото е загнезден там, в покрайнините на съзнанието ми като чудат сън, който само изглежда, че е станал реалност. Не е възможно наистина да се е случило. Ала аз знам какво видях и пипнах със собствените си ръце.

Иска ми се да попитам каква магия използват стакриверийците, за да извикват водата от нищото, но си спомням какво каза Андерс по-рано — онова, което им липсва като магия, те го компенсират с наука и технологии. Нещо ми подсказва, че ако задавам въпроси на Мариал, ще предизвикам още измъчени, нетърпеливи погледи, така че преглътнах любопитството си и реших по-късно да попитам някого другиго.

Жените ме събличат гола и някаква далечна част от мен ми нашепва, че би трябвало да чувствам неудобство от голотата си пред непознати, но навярно чувството ми за скромност е било пречупено много отдавна.

Когато най-сетне се потапям във ваната, горещата вода ме обгръща и ми се иска просто да потъна до дъното и да остана там завинаги, обвита в топлина. Чувството обаче не продължава дълго. Веднага щом косата ми се намокря, три жени я нападат, разресват заплетените краища и възелчета, прораснали през последната ми седмица на „Дим“. Когато свършват, чувствам скалпа си разранен, но мократа ми коса виси надолу като тежко корабно платно, най-сетне гладка и мека. Ала те не са свършили още с мен. Прехвърлят се на тялото ми, изтърквайки всеки сантиметър от кожата ми с груби, остри гъби и сапун, докато водата става кирлива и тъмна. Помагат ми да изляза от ваната и ме избърсват с хавлии, преди да втрият масла, за да успокоят кожата ми, която току-що бяха прежулили. Накрая ставам гладка и блестяща като перла и ухая на жасмин и грейпфрут.

Мариал прелита откъм шивачките, чиито творения беше инспектирала, ръцете й са кръстосани здраво пред нея, челото й е още по-набраздено. Стиска устни и ме оглежда критично. Чувството ми за скромност може да е повредено, но под нейния поглед все още изпитвам нуждата да загърна плътно хавлията около тялото ми.

— По-добре — обявява тя, — но все още има много работа. Елате.

Следвам я до гардеробната, като подтичвам, за да не изоставам от бързата й крачка.

— Кой още ще ме придружава на вечерята? — питам я аз, като се опитвам да накарам гласа си да звучи властно, въпреки че Мариал ме ужасява.

— Вече ви казах — отвръща бавно тя с въздишка на обида и изобщо не ме поглежда. Цялото й внимание е съсредоточено върху преглеждането на бодовете, които една от шивачките прави върху сапфиреносиня рокля с корсаж, обсипан със сложно вплетени мъниста. След като шивачката завързва и отрязва конеца, Мариал взима роклята и ми я донася.

— Кралят и неговото семейство.

— А моите съветници?

Тя подсмърква подигравателно, докато ми помага да облека тежката рокля, издърпвайки тънките й презрамки над раменете ми. Белезите върху горната част от гърба ми са изцяло на показ, изпълзели изпод коприната на роклята като червени и бели змии. Никой не ме зяпа открито, но все едно, усещам напрегнатите им погледи и това е дори по-лошо.